Тери Брукс - Талисманите на Шанара

Каква истина трябваше да разкрие той?

Свят му се виеше от всички тези въпроси без отговор, от всички тайни, които си оставаха неразкрити, от лъжиге и полуистините, които го налитаха като врани на леш. Ако можеше да развърже поне един възел от тази верига на несигурност и объркване, в която се беше оплел, ако можеше да разплете поне една брънка…

Вратата се отвори и се подаде Падишар.

— А, ето те и тебе — радостно възкликна той. — Надявам се, че си се наспал?

Пар кимна. Мечът още лежеше на коленете му. Падишар го погледна подозрително, както крачеше из стаята. Пар пусна дръжката.

— Колко е часът? — попита той.

— Вече е обяд, а Кърта още не се е върнал. Излязох да поразуча нещо за Дамсон. Поразпитах насам-натам. Наврях си носа навсякъде, където можах — той поклати глава. — Само дето си загубих времето. Ако онези от Федерацията са я заловили, явно че не искат да се разгласява.

Той се тръсна на канапето. Изглеждаше уморен и отчаян.

— Ако не се върне до довечера, пак ще ходя да я търся.

Пар се наведе напред.

— Не и без мене.

Падишар го стрелна с поглед и се разсмя:

— Разбира се, Равининецо, двамата поне можем да избегнем някоя и друга клопка, която да ни завлече в Шахтата…

Той рязко трепна при тази мисъл и неловко отмести поглед. Пар вдигна Меча на Шанара от колете си и го сложи до себе си на пода.

— Падишар, тя ми каза, че си й баща.

Едрият мъж се вторачи в него без да каже нито дума, после само леко се поусмихна.

— Какво ли не приказват влюбените.

Стана и отиде до масата.

— А сега ми се ще да хапна.

Изведнаж се извърна към Пар и каза с леден тон:

— Втори път да не споменаваш това. На никого и никога.

Изчака Пар да кимне с глава и после се зае да си приготви ядене. Хапна останалото от Равнинеца и още парче сушено месо, което измъкна от долапа. Пар го наблюдаваше без да каже нищо и се питаше колко ли време баща и дъщеря е трябвало да пазят своята тайна, колко ли трудно е било това и за двама им. Докато се хранеше, Падишар бе свел лице, което не се виждаше в сянката, но очите му просветваха като бели огънчета.

Щом се нахрани, той отново се обърна към Пар:

— Тя ми беше обещала, беше ми се заклела да не казва на никого.

Пар гледаше сключените му ръце.

— Каза ми го, защото и двамата имахме нужда да си доверим нещо скъпо, за да си вярваме. Това беше преди да се спуснем в Шахтата последния път.

Падишар въздъхна.

— Ако само открият коя е…

— Не — веднага го прекъсна Пар. — Ще си я върнем преди да стане това — той срещна изпитателния поглед на другия. — Ще си я върнем, Падишар.

Падишар Крийл кимна.

— Непременно, Пар Омсфорд, ще го направим.

След няколко часа Кърта безшумно се появи на вратата и се промъкна в мрака като сянка, мигайки срещу светлината на свещите. Космите, които се подаваха от вехтите му дрехи, бяха настръхнали като на таралеж. Без дума да каже, той отиде да изгаси няколко свещи и настъпи мрак, в който той явно се чувстваше по-удобно. Приближи до своите деца, скупчени на пода, погука им тихичко, после внимателно ги събра и отново ги занесе на дивана.

Още докато ги подреждаше, Падишар загуби търпение.

— Какво разбра? — запита развълнувано той. — Не ни карай да чакаме повече!

Кърта се изправи без да се обърне.

— Тя е в затвора.

Кръвта на Пар се смръзна в жилите му. Хвърли светкавичен поглед на Падишар. Едрият мъж бе скочил на крака със свити юмруци.

— Къде? — промълви той.

Кърта помълча още малко, докато настани Чот на възглавницата, след което се обърна.

— В казармите на стария Легион откъм вътрешната стена. Скъпата Дамсон е затворена в южната стражева кула съвсем сама — той потърка стъпалата си. — Дълго не можех да я открия.

Падишар пристъпи напред и коленичи, за да го погледне в очите. Белезите по лицето му бяха станали тъмночервени.

— Дали са й… — не можеше да намери думата. — Добре ли е?

Кърта поклати глава.

— Не можах да се добера до нея.

Пар също пристъпи напред.

— Значи не си я видял?

— Не — примигна Кърта. — Но зная, че е там. Покатерих се по крепостната стена. През камъка се чуваше дишането на Дамсон. Тя спеше.

Равнинеца и вождът на независимите се спогледаха.

— Здраво ли я пазят? — попита Падишар.

Кърта леко потърка очи с кокалчегата на пръстите си.

— Има часови пред нейната врата, в началото на стълбището и пред входа. Патрулират по всички коридори и алеи. Много са — той примигна с очи. — Има и Шадуини.