Тери Брукс - Талисманите на Шанара

Дълго остана заслушан в капещата вода, преди сънят да го обори.

Когато се събуди, беше сам. Канапето, на което спеше Падишар, беше празно, а помещението тихо. Бяха загасени всички свещи, освен една. Пар примигна срещу светлината и и се огледа в мрака наоколо. Чудеше се къде ли бе отишъл Падишар. Изправи се и се изтегна, взе свещта да запали и останалите и се загледа в мрака, който се стопяваше, за да остави само разпръснати сенки.

Нямаше представа колко дълго бе спал; времето в тези катакомби губеше смисъл. Отново почувства глад и закуси с хляб, сирене, плодове и малко бира на трикраката масичка. Докато се хранеше, не сваляше поглед от Меча на Шанара, заобиколен от децата на Кърта.

Кажи ми нещо , рече си наум той. Защо нищо не казваш?

Той дояде закуската си. Дъвчеше без да усеща вкуса на храната, изпи и бирата между другото, като през цялото време очите и мислите му бяха насочени към Меча. Стана от масата, отиде при оръжието, взе го и седна на стола. Сложи го на коленете си и се вторачи в него. Най-сетне го извади от калъфката и започна да го оглежда от всички страни на светлината на свещта.

Погледът му гореше от тревога.

Какво беше това — талисманът или някаква имитация?

Ако е талисманът, връзката помежду им бе нарушена. Той беше потомък на Шеа Омсфорд и в жилите му течеше кръвта на Елфите, както и във всичките му предци — значи, трябваше да умее да извиква силата на Меча без проблеми. Ако разбира се, това беше истинският Меч. В противен случай… Той ядно тръсна глава. Не, това беше Мечът на Шанара. Това беше. Чувстваше го до мозъка на костите си. Всичко, което знаеше за Меча, което бе чувал за него, всички песни, които бе изпял през годините, му говореха, че това е Мечът. Ример Дал не би му дал имитация, той твърде много разчиташе да бъде негов учител в магията, за да рискува доверието му с лъжа, която лесно би могла да се разкрие. Какъвто и да беше Ример Дал, не можеше да му се отрече, че е твърде умен за такава елементарна игра…

Пар прекъсна мислите си. Не беше сигурен дали е на прав път. И все пак, струваше му се, че има някакъв резон във всичко това. Ример Дал искаше да му внуши, че е Шадуин. А един Шадуин не можеше да използва Елфската магия на оръжието, защото…

Но защо?

Може би защото истината бе разрушителна за Шадуините и магията им ги предпазваше от нея?

Но нали след като в Шахтата унищожи Кол, който се беше превърнал в Шадуин, през тялото му премина огънят от магията на Меча на Шанара? Коя беше истината в случая?

Той скръцна със зъби и здраво стисна гравираната дрьжка на Меча. Вдигна ръка и острието просветна като факла, а гравюрата на дръжката му се вряза в дланта му. Какво ставаше межлу тях? Защо не можеше да стигне до никакъв отговор?

Той прибра Меча в калъфката и седна в тишината светлината на свещта, за да размисли. Аланон му бе дал поръчение да открие Меча на Шанара. На него, а не на Рен или Уокър, макар че и в техните жили течеше крьвта на Елфите на Шанара. Аланон бе изпратил тъкмо него. Познатите въпроси отново се върнаха. Нима Друидът нямаше да знае, че поръчението му е безсмислено? Макар и сянка, нима нямаше да разбере, че магическата сила на Пар е поставена под заплаха, че Пар се е превърнал във враг на самия себе си?

А може би Ример Дал беше прав и не Шадуините бяха истинските врагове, а Друидите. Може би всички взаимно си бяха врагове, съперници за власт над магията — както Шадуините, така и Друидите. Може би всички се стремяха да запълнят онази пропаст, която се бе разкрила със смъртта на Аланон, онзи вакуум, който бе създало изчезването на истинската магия.

Дали беше възможно това?

Пар смръщи вежди. Прокара пръсти по ремъка и вървите на калъфката на Меча.

Защо беше толкова трудно да се прозре истината?

Замисли се какво се бе случило с всички, които се бяха отправили към Рога на Пъкъла. Стеф и Тийл бяха мъртви. Морган изчезнал. А къде ли беше Коглайн? Какво ли бе станало с него след поръченията на Аланон? Изведнъж Пар изпита непреодолима потребност да поговори със стареца за Меча. Може би Коглайн знаеше нещо по този въпрос. Ами какво ли бе станало с Рен и онзи грамаден Скитник? Ами с Уокър Бо? Дали не бяха променили мнението си и не бяха отишли да изпълнят поръченията като него?

А може би само си въобразяваше, че е изпълнил своето поръчение.

Седеше, втренчил поглед пред себе си. После отново погледна Меча. Имаше и още нещо. Сега, когато оръжието е в негови ръце, какво трябва да прави с него? Ако всички колебания кое е добро или зло и дали постъпва правилно можеха да се оставят на Аланон, то все пак открит стоеше въпросът на каква цел трябваше да послужи Мечът на Шанара?