Тери Брукс: Мечът на Шанара

— Я почакайте малко — Курсад Омсфорд беше чул предостатъчно.

Сграбчи здраво раменете им, извърна ги рязко с лице към него и ги изгледа недоумяващо.

— Не съм възпитавал децата си да бягат от трудностите. — Втренчи се в разтревожените им лица, после поклати глава. — Трябва да се научите да решавате проблемите си, а не да бягате от тях. Я виж ти. Та вие сте си у дома, сред близки и приятели, които няма да ви изоставят. Какви са тези приказки за бягство?

Пусна ги и отстъпи крачка назад.

— Сега ние тримата ще излезем и ще се изправим пред този човек. Изглежда голям особняк, но докато разговаряхме, звучеше приятелски настроен. Не мисля че еднорък човек може да си мери силите с трима цели целенички мъже. Нищо, че има шип.

Ший го прекъсна бързо:

— Еднорък ли каза…?

— Изглежда е пътувал много, за да стигне дотук. — Старият Омсфорд сякаш не беше чул въпроса му. — Носи някаква кожена торбичка и твърди, че е твоя. Предложих му да ми я даде, но той отказа. Каза, че няма да я даде на никой друг, освен на теб.

Изведнъж Флик разбра.

— Трябва да е нещо важно — каза баща му. — Каза ми, че си я загубил на път за дома. Как ли е станало това?

Курсад Омсфорд трябваше да чака доста дълго, докато получи отговор на въпроса си. Двамата му сина се втурнаха край него, излетяха през кухненската врата и вече бяха на средата на коридора, водещ към предверието на странноприемницата.