Тери Брукс - Мечът на Шанара

— Целият преход е към края си — каза той тихо. — Нямаме време да спорим. И сам мога да се погрижа за себе си — както се оправях преди да срещна Келцът и теб. А сега искам да бягаш, да се разкараш от този проход!

Постави ръката си на слабото рамо на човека от Вейл и леко го побутна да тръгва. Ший отстъпи няколко крачки и се поколеба, после размаха почти заплашително Меча на Шанара пред лицето му. В очите на Панамон Крийл проблесна лека изненада, после крадецът изписа на лицето си познатата лукава усмивка:

— Пак ще се срещнем, Ший Омсфорд. Ти просто ме чакай.

Размаха ръката с шипа за сбогом и се обърна да посрещне приближаващия се мютен. Ший се загледа след него. Дали намаляващото му зрение не му погаждаше номера? Я виж ти, облеченият в аленочервено крадец май изобщо не куцаше. После проглушителните трусове отново разтърсиха планината и човекът от Вейл хукна към сигурността на предпланините. Подхлъзваше се и залиташе върху неравните камъни и пръст, лавираше между водопада от скални късове, които се сгромолясваха от високите върхове на Острието на ножа в тесния каньон. Тичаше сам.

Следобедът беше почти превалил. Слънчевите лъчи се процеждаха на дълги, размазани струи през плаващите по небето бели облаци и галеха с топлината си голата пустош на Северната земя. Тук-таме светлината пестеливо огряваше малки участъци с оскъдно поникнала зеленина — първите признаци на живот, който скоро щеше да процъфти върху земята, живяла толкова много години жадна и сиротна. В далечината, изтъпените върхове на раздробеното Острие на бръснача се очертаваха на северния хоризонт, а прахолякът, вдигнат от опустошената долина под тях, все още се стелеше над останките от Кралството на черепите.

Ший се появи изневиделица. Вървеше безцелно сред лабиринта от клисури и хребети в предпланините точно под Острието на ножа. Полусляп и напълно изтощен, смазаният човек от Вейл беше почти неузнаваем. Вървеше към Аланон без да го вижда, стиснал здраво в двете си ръце сребърната дръжка на Меча. За миг друидът се втренчи занемял в странния вид на препъващия се, окъсан човек с Меча. После нададе вик на облекчение и се втурна, за да прегърне силно изтерзаното тяло на Ший Омсфорд.

Човекът от Вейл беше заспал отдавна и когато се събуди, вече беше нощ. Лежеше под навеса на издадена скала, която се врязваше в широко дефиле, увит в топъл плащ. До него тихо пращеше малък огън. Замъглените му очи бяха започнали да се проясняват и той видя над себе си ясното, обсипано със звезди нощно небе, което се простираше като плащ от чукар до чукар. Неволно се усмихна. Вече си представяше как отново е в Шейдската долина. Миг след това тъмната сянка на Аланон се появи в слабата светлина на огъня.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го друидът вместо поздрав и седна до него. Аланон му изглеждаше променен — по-човечен, не толкова зловещ. В гласа му прозвуча необичайна за него топлота. Ший кимна с глава:

— Как ме откри?

— Ти ме откри. Нищо ли не си спомняш?

— Не. Абсолютно нищо — след… — Ший млъкна колебливо. — Имаше ли някой… видя ли някой друг?

За миг Аланон се загледа внимателно в напрегнатото му лице, сякаш се чудеше какво да отговори и после поклати отрицателно глава.

— Сам беше.

Ший усети как в гърлото му засяда буца. Лежеше в топлината на одеялото и напразно се опитваше да преглътне болката.

Значи и Панамон си беше отишъл. Кой знае защо, но не беше очаквал такъв край.

— Добре ли си? — чу той гърленият глас на друида в тъмнината. — Искаш ли да хапнеш нещо? Мисля, че ще се почувстваш по-добре, ако похапнеш.

— Да. — Ший се надигна и седна, все още завит с топлото одеяло.

Аланон отиде до огъня и му сипа супа в малка купа. Човекът от Вейл усети миризмата на вкусно ядене и я вдъхна дълбоко. Спомни ся за Меча на Шанара и го потърси с очи в тъмнината. Веднага го забеляза близо себе си. Лъскавата му повърхност проблясваше леко. После, сякаш изведнъж сетил се за нещо, попипа джоба на куртката си. Търсеше камъните на елфите, но не ги намери. Паникьосан, започна да опипва отчаяно дрехите си, с надеждата, че ще набара малката кожена торбичка. Пак нищо. Нея я нямаше. Прималя му. Легна омаломощял. Дали пък Аланон…

— Аланон, не мога да открия камъните на елфите — изрече бързо той. — Да не би ти…?

Друидът се приближи и му подаде купата с издигащата пара супа и малка дървена лъжица. Лицето му беше непроницаема загадъчна сянка.

— Не, Ший. Сигурно си ги загубил, когато си бягал от Острието на ножа. — Забеляза оклюмалото изражение на лицето му, протегна ръка и го погали успокоително по слабото рамо — Сега вече няма защо да се притесняваш за тях. Камъните изиграха ролята си. Искам да похапнеш и пак да поспиш. Имаш нужда от почивка.