Тери Брукс - Мечът на Шанара

Страхувах се, че си прекалено слаб, за да сториш това, което трябваше да бъде направено. Скрих истината от теб заради собствените си цели. Но ти беше последната ми възможност да спася баща си, за да се освободя от собственото си чувство на вина за това, което той е направил, и веднъж завинаги да залича отговорността на друидите за творението Брона.

Поспря се и погледна Ший право в очите:

— Знаеш ли, грешал съм. Ти се оказа по-достоен, отколкото те смятах.

Ший се усмихна и поклати бавно глава:

— Не, Аланон. Та нали именно ти неведнъж си ми казвал, че е безсмислено да се умува за нещо, което вече е станало. Внимавай какво говориш, историко.

В тъмнината пред него друидът се усмихна скръбно:

— Бих искал… бих искал да имаме повече време, Ший Омсфорд. Да имаме време, за да се опознаем по-добре. Но имам дълг, който трябва да платя… и то много скоро…

Млъкна натъжен и слабото му лице потъна в сянка. Озадаченият човек от Вейл поизчака малко, мислейки, че Аланон ще продължи. Но той не каза нищо повече.

— Е, ще оставим разговорите за утре сутринта — протегна се Ший уморено, потъна дълбоко в одеялото, загрят и отпуснат от супата и огъня. Чака ни дълъг път до Южната земя.

Аланон не му отговори веднага.

— Приятелите ти са вече някъде наблизо и те търсят — каза накрая той. — Когато те открият, ти ще им разкажеш всичко, което ти казах, нали?

Ший едва го чу. Мислите му се носеха към Шейдската долина с надеждата, че най-после ще се прибере у дома.

— Ти ще свършиш тази работа по-добре от мен — измърмори сънено той.

Последва дълго мълчание. Накрая чу, че Аланон се поразмърда в тишината, а когато странникът проговори, гласът му прозвуча странно далечен:

— Може би няма да мога да го направя, Ший. Много съм уморен. Изчерпах се физически. Сега, за известно време, ще трябва… да спя.

— Утре — измънка Ший. — Лека нощ. Друидът прошепна:

— Сбогом, мой млади приятелю. Сбогом, Ший. Но човекът от Вейл беше вече заспал.

Ший се сепна и се събуди, облян в сутрешна светлина. Отвори бързо очи, когато чу тропота на конски копита и на обути в ботуши крака. Видя, че е заобиколен от група слаби, стройни фигури, облечени в зелени дрехи на обитатели на горите. Инстинктивно хвана Меча на Шанара и се опита да седне, като примигваше често и се мъчеше да види лицата им. Бяха елфи. Висок елф със сурови черти се отдели от групата и се надвеси над него. Когато се вгледа с в дълбоките си проницателни очи в неговите той постави успокоително ръката си на рамото му:

— Ти си сред приятели, Ший Омсфорд. Ние сме хора на Ивънтайн.

Ший се изправи бавно, все още стиснал предпазливо Меча.

— Аланон…? — попита той, като се огледа за друида. Високият мъж се поколеба за миг, после поклати глава.

— Тук няма никой друг, освен теб.

Изумен, Ший мина край него и си проби път през групата от мъже. Започна да оглежда дефилето надлъж и нашир. Видя само сива скала и прах, един празен запустял проход, който лъкатушеше и чезнеше в далечината. Нямаше никой друг, освен конниците елфи. После се сети за нещо, което друидът му беше казал. Разбра, че Аланон наистина си беше отишъл.

— Да спи… — прошепна той.

Вдървено се върна при чакащите го елфи и в миг сълзи рукнаха по измъченото му лице. Все пак Аланон ще се върне при тях, когато пак имат нужда от него, каза си той ядосано. Точно както правеше преди. Изтри сълзите си и се загледа в ярко — синьото небе на Северната страна. За миг му се стори, че чува гласа на друида, който викаше името му някъде много, много отдалеч. Поусмихна се и каза тихо:

— Сбогом, Аланон.

Итака всичко свърши. След десетина дни мъжете, които бяха останали от малката група, тръгнала преди толкова много седмици от Кълхейвън, се сбогуваха за последен път. Денят беше светъл и ясен, облян в слънчеви лъчи и наситен със свежестта на лятото. Духащият от запад лек ветрец галеше ярко зеления килим на Тирзийските поляни и в тишината на утрото се носеше тихото далечно ромолене на Мърмидън. Стояха на пътя, който водеше извън стените на града — Дюрън, с поставена в шина и превързана ръка и Дейъл, който го беше открил сред ранените и сега го лекуваше. Балинор Букхана в метална ризница и в ярко синьо наметало за езда, все още бледият Ший Омсфорд, преданият Флик и Мениън Лий. Говореха си тихо, усмихваха се храбро, опитваха се да изглеждат спокойни и безгрижни, без особено голям успех, и хвърляха от време на време по някой поглед на вързаните до тях коне. Накрая настъпи неловко мълчание. Взеха да си стискат прощално ръцете и да си обещават че ще се видят скоро. Сбогуването беше мъчително и зад усмивките и ръкостисканията се криеше тъга.