Тери Брукс: Мечът на Шанара

Флик забеляза, че за първи път странникът с качулката прояви към някого нещо повече от бегъл интерес Силните ръце се вкопчиха в масата, докато тъмната фигура се надигна мълчаливо и се извиси над бащата и сина, сякаш забравила за присъствието им. Бръчките на челото се врязаха още по-дълбоко, а изсечените черти излъчваха напрегнато съсредоточаване. За момент Флик изпита страх, защото му се стори, че по някакъв начин странникът щеше да унищожи Ший, но после чувството изчезна и беше заместено с друго. Мъжът проникваше в мислите на брат му.

Втренчил се беше напрегнато в Ший, дълбоките му засенчени очи шареха по дребното лице и крехкото телосложение. Веднага забеляза издайническите черти на елфите — леко заострените уши под разрошените руси кичури коса, писаните вежди, които в основата на носа тръгваха право нагоре под остър ъгъл, а не напряко на челото, и нежните нос и челюст. Видя в това лице интелигентност и доблест и докато наблюдаваше Ший в отсрещния край на стаята, забеляза твърдост в проницателните му сини очи — твърдост, която внезапно се изписа върху лицето на младежа, когато двамата срещнаха погледите си. За момент Ший се спря със страхопочитание пред огромното тъмно привидение в отсрещната страна на стаята. Изпита необяснимо чувство на хванат в капан, но се въоръжи с неподозирано мъжество и се насочи към внушаващата страх фигура.

Флик и баща му наблюдаваха приближаващия се Ший, който продължаваше да се взира във високия странник. Сякаш внезапно осъзнали кой е той и двамата станаха от масата. Последва момент на неловко мълчание. Гледаха се без да мигнат. После бащата и двамата братя Омсфорд се поздравиха в един глас. Изведнъж започнаха да говорят един през друг и думите ги освободиха от първоначалното напрежение. Ший се усмихна на Флик, но не можеше да свали очи от внушителната фигура пред себе си. Той беше малко по-нисък от брат си и изглеждаше още по-дребен в сянката на странника. Но това не го изнервяше особено много. Курсад Омсфорд го разпитваше за поръчката и вниманието на Ший беше отклонено, докато отговаряше на настойчивите въпроси на баща си. След няколко разменени реплики той се извърна към новодошлия във Вейл.

— Не мисля, че сме се срещали преди. Но ми се струва, че се познаваме отнякъде. Имам странното чувство, че съм ви виждал.

Тайнственото лице над него кимна и познатата присмехулна усмивка за миг пробягна по устните.

— Сигурно си ме виждал. Но не се изненадвам, че не ме помниш. Аз обаче знам кой си. Да, познавам те добре.

Ший беше слисан от отговора и без да може да продума, гледаше втрещено странника. Другият вдигна мършавата си ръка, поглади малката си черна брада и бавно огледа тримата мъже, които го чакаха да продължи. Флик тъкмо щеше да изрече въпроса, който се въртеше в главите и на тримата, когато странникът вдигна ръка и отметна плаща си. Откри широко тъмното си лице, обградено от дълга почти до раменете черна коса, която закриваше хлътналите дълбоко очи. Дори и сега те приличаха на черни процепи в сянката на гъстите вежди.

— Казвам се Аланон — изрече тихо той.

Последва дълго мълчание и тримата го гледаха втренчено — изумени и потресени, без да могат да проговорят. Аланон — тайнственият странник на Четирите земи, историкът на расите, философът и учителят, и както твърдяха някои — специалистът в областта на мистиката. Аланон — мъжът, който е бил навсякъде, от най-потайните кътчета на Анар до недостъпните върхове на планините Чарнал. Името му беше известно дори на хората от най-отдалечените общности на Южната земя. Сега, най-неочаквано, той стоеше пред бащата и братята Омсфорд. Нито един от тях не беше рискувал да излезе, освен само няколко пъти, извън родната им долина.

Аланон за първи път се усмихна сърдечно, но вътрешно им съчувстваше. Спокойното съществувание, което бяха водили толкова много години, беше свършила И вината, донякъде, е негова.

— Какво ви води насам? — попита най-после Ший. Високият човек го погледна остро и от устата му се разнесе дълбоко, гърлено хихикане, което ги изненада.

— Ти, Ший — промърмори той. — Дойдох тук, защото търся теб.

Следващата сутрин Ший се събуди рано. Надигна се от топлината на леглото и набързо се облече във влажния и студен въздух на утрото. Откри, че се е събудил много рано. Всички в цялата страноприемница, и гостите, и близките му, още спяха. Дългата постройка беше смълчана, когато се измъкна тихо от малката стая и отиде в големия салон. Запали набързо огън в голямото каменно огнище. Пръстите му бяха вкочанени от студ. В долината винаги беше ужасно студено рано сутрин, дори и в най-топлите сезони на годината, докато слънцето не се спуснеше от върховете на хълмовете. Шейдската долина се намираше в закътано място, заслонено не само от очите на хората, но и от странните прищевки на времето на Северната земя. Но докато разбеснелите се зимни и пролетни бури минаваха над долината на Вейл и отминаваха, то през цялата година лютият студ на ранното утро всеки божи ден се загнездваше между високите хълмове и не си отиваше, докато топлината на обедното слънце не пропълзеше достатъчно ниско, за да го прогони.