Тери Брукс - Елфите на Шанара

Рен се поколеба, после се наведе неуверено напред. Усойницата вдигна отново ръце, опипвайки я с пръсти. Те минаха още веднъж лицето на Рен и после продължиха надолу по шията към нейното тяло. Когато докоснаха предната част на блузата, те се отдръпнаха рязко, сякаш бяха се опарили и старицата ахна.

— Магия! — изрева тя.

Рен се сепна, после хвана импулсивно китките й.

— Каква магия? Какво говорите?

Но Усойницата поклати буйно глава, стисна здраво устни и после главата й клюмна към сбръчканите й гърди. Рен я задържа още малко и после я пусна.

— Момиче-елф — прошепна старицата, — кой те изпрати да търсиш елфите от Западната земя?

— Духът на Аланон — отвърна тя, след като пое дълбоко въздух, за да потисне страха си.

Старческата глава рязко се повдигна.

— Аланон! — прошепна старицата името като проклятие. — Така! Едно друидско поръчение, нали? Много добре. Слушай ме тогава. Върви на юг през Уайдерън, прекоси Ирибис и следвай брега на Синия разлив. Когато достигнеш пещерите на Роковете, запали огън и го поддържай да гори три дни и три нощи. Ще дойде някой, който ще може да ти помогне. Разбра ли?.

— Да — отвърна Рен, питайки се в същото време дали наистина разбира.

— Бъди предпазлива, момиче-елф — предупреди я старицата, вдигайки тънка като пръчка ръка. — Аз виждам опасност пред теб, трудни времена, предателство и невъобразими злини. Виденията изпълват моята глава. Това са истини, които ме преследват като лудост. Не забравяй казаното от мен. Мисли с главата си. Не се доверявай на никого! Не се доверявай на никого!

Тогава Рен напусна старицата по нейно настояване, въпреки че й предложи да остане и да й помогне. Върна се при Гарт, а мъжете се опитаха естествено да ги убият, както бяха решили от самото начало. Но опитът им не успя и те щяха да заплатят за глупостите си, ако Усойницата не беше се уморила от тях.

Преминавайки безпрепятствено Гримпен уърд, Рен и Гарт бяха дошли на юг, следвайки указанията на старата пророчица, за да продължат търсенето на изчезналите елфи. Те бяха пътували два дни без да спират за нощувка, желаейки силно да се отдалечат колкото може от Гримпен уърд и да направят още един опит да се освободят от своята сянка. Рен беше помислила сутринта, че са успели да го сторят. Гарт не беше така сигурен. Нищо не можеше да разсея тревогата му. И когато спряха да пренощуват, нуждаейки се най-после от сън и от възстановяване на силите си, той още веднъж се върна назад. Може би ще намеря някакво решение на въпроса, каза й той. А може би не. Но искаше да опита.

Такъв беше Гарт. Никога не оставяше нищо на случайността.

В гората зад нея един от конете започна да рие неспокойно и после отново застана-неподвижен. Преди да тръгне Гарт беше скрил животните зад дърветата. Рен почака малко, за да се увери, че всичко е наред, а после стана и отиде отново под върбата, като се отпусна в дълбоката сянка, образувана от нейните клони и се облегна отново на широкия ствол. Далеч на запад, където водата докосваше небето, светлината беше отслабнала до сребристо блещукане, Магия, беше казала Усойницата. Как беше възможно това?

Ако все още имаше елфи и ако тя беше в състояние да ги открие, щяха ли те да й кажат това, което не можа да й каже старицата?

Тя се отпусна назад и затвори моментално очи, без да се съпротивлява на чувството, че се унася.

Когато се сепна и събуди отново, здрачът беше отстъпил пред нощта. Мракът беше навсякъде, освен там, където луната и звездите къпеха откритите пространства в сребриста светлина. Лагерният огън беше угаснал и тя трепереше от студа, който завладяваше крайбрежния въздух. Стана, отиде до своя вързоп, измъкна от него пътна пелерина и се уви в нея, за да се стопли. После се върна и се настани отново под дървото.

Ти заспа , укори се тя. Какво ще каже Гарт, ако разбере?

Тя остана будна, докато той не се завърна. Наближаваше полунощ. Светът около нея беше притихнал, с изключение на приспивния шум от океанските вълни, които миеха долу брега. Гарт се появи безшумно, но въпреки това тя го усети преди да го види и изпита известно облекчение. Той излезе измежду дърветата и дойде право към мястото, където беше се подслонила тя, замръзнала в нощта, като част от старата върба. Седна пред нея, огромен и тъмен, със скрито в сенките лице. Големите му ръце се повдигнаха и той започна да прави знаци. Пръстите му се движеха бързо. Тяхната сянка била все още там, отзад и продължавала да ги преследва.