Ришел Мийд - Целуната от сянката

Поклатих раздразнено глава и се изправих.

— Ще ви оставя, за да се порадвате на последните си няколко минути, когато ще сте съвсем сами. — Те се засмяха.

Наредих се на опашката за порциите за обяда. Надявах се да са останали донъти от закуската. Видях, че предлагаха кроасани, баница по лотарингски (на която казваха „киш“ 2 2 Специалитет от френската кухня. — Б.пр. ) и варени круши (тях пък ги наричаха „поширани“). Явно днес в столовата менюто беше доста префърцунено. Толкова ли е много да иска човек няколко донъта? Еди беше на опашката пред мен. Веднага щом ме видя, по лицето му се изписа съжаление.

— Роуз, наистина безкрайно съжалявам… Вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне.

— Не се безпокой. Вината не е твоя. Само ми обещай, че ще си вършиш добре работата, като я пазиш от всички и от всичко.

Прозвуча глупаво, сякаш тя бе изправена пред реална опасност, но просто не можех да спра да се безпокоя за нея — особено на фона на предстоящото спиране на лекарствата.

Еди остана сериозен. Очевидно не смяташе молбата ми за глупава. Той бе сред малцината запознати със способностите на Лиса — както и с отрицателните им страни. Вероятно тъкмо заради това го бяха избрали за неин пазител.

— Няма да позволя да й се случи нищо лошо. Казвам ти го съвсем сериозно.

Усмихнах се въпреки мрачното си настроение. Преживяното със стригоите го караше да приема всичко това много по-сериозно, отколкото всеки останал новак. Ако не броим мен, той навярно беше най-подходящият за неин пазител.

— Роуз, вярно ли е, че си цапардосала пазител Петров? Извърнах се и се загледах в лицата на двама морои — Джеси Зеклос и Ралф Саркози. Току-що се бяха наредили на опашката зад нас с Еди и изглеждаха по-самодоволни и дразнещи от обикновено. Джеси винаги привличаше погледите с бронзовия си тен и печелеше вниманието на околните с бързата си мисъл. Преданото му другарче Ралф не беше толкова привлекателен, нито пък такъв умник. Те навярно бяха двете личности, които най-много мразех в Академията главно заради гадните слухове, които бяха разпространили за мен, че съм правила с тях… е, сещате се какво. Единствено силната ръка на Мейсън ги принуди да признаят истината пред целия випуск. Не вярвах, че някога щяха да ми го простят.

— Да съм цапардосала Албърта? Едва ли. — Наканих се да им обърна гръб, но Ралф продължи да дрънка.

— Чухме, че си вдигнала голяма врява в гимнастическия салон, като си научила към кого си разпределена.

— Голяма врява ли? Аз само… — замълчах за миг, сетне продължих, като подбрах внимателно думите си — … изразих мнението си.

— Добре де — кимна Джеси. — Предполагам, че ако някой трябва да държи под око онзи позьор и прикрит стригой, това си именно ти. Нали си най-коравата и силната тук.

Изрече го толкова неохотно, че чак прозвуча като комплимент. Макар че за мен нещата изобщо не стояха така. Преди да успее да отрони още една дума, вече стоях на броени сантиметри от физиономията му. Ала като истински дисциплиниран воин не го стиснах за гръкляна. От изненада очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Кристиан няма нищо общо със стригоите — изръмжах едва чуто на ухото му.

— Ама родителите му…

— … са негови родители и нищо повече. А той е Кристиан. Не ги бъркай. — Джеси и преди беше патил от моя гняв. Очевидно не го беше забравил. Страхът му се бореше с желанието да злослови по адрес на Кристиан в мое присъствие. Изненадващо последното надделя.

— Преди малко се държа така, сякаш да си с него е краят на света, а сега го защитаваш. Забрави ли, че той постоянно нарушава правилата? Да не би да казваш сериозно, че не вярваш във възможността да се превърне в стригой като родителите си?

— Да, казвам го. Това е абсолютно невъзможно. Кристиан най-много от всички нас иска да се изправи срещу стригоите. Повече от всички морои тук. — Очите на Джеси се стрелнаха със странно изражение към Ралф, преди да се извърнат към мен. — Той дори ми помогна в битката срещу враговете ни в Споукан. Няма никаква вероятност някога да стане стригой. — Напрегнах мозъка си, за да си спомня кой пазител беше прикрепен към Джеси за практиката. — И ако още веднъж чуя, че разпространяваш подобни смрадливи брътвежи, дори Дийн няма да може да те спаси от мен.

— Нито от мен — намеси се Еди, застанал междувременно до мен.

Джеси преглътна и отстъпи крачка назад.

— Такава си лъжкиня. Не можеш да ми посегнеш, защото иначе никога няма да се дипломираш.