Ришел Мийд - Целуната от сянката

— Ако се научиш да пазиш който и да е морой, това също ще помогне Лиса да бъде опазена — рече той.

Това беше единственият аргумент, който не можех да оборя, и по дяволите, той го знаеше.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Лиса също е поставена в неудобно положение… и то заради теб. Ако никога не разполага с шанс да се научи какво е да бъде защитавана от някой, с когото няма телепатична връзка, тя ще бъде подложена на по-голям риск, ако я нападнат. Опазването на една личност се основава на отношението между двама души. Това твое разпределение за практиката е по-полезно за нея, отколкото за теб.

Останах безмълвна, докато се опитвах да проумея думите му. Май имаше смисъл в тях.

— И това е единственото разпределение, което ще получиш — додаде Албърта. — Ако го откажеш, означава да се откажеш от практиката.

Да се откажа? Да не е полудяла? Това не беше като да пропусна някой час. Без практиката нямаше да се дипломирам. Идеше ми да се пръсна заради тази несправедливост, но Дмитрий ме спря, без дори да отрони дума. Увереният, успокояващ поглед на тъмнокафявите му очи ме накара да се сдържа, дори ме насърчи да приема всичко това с изискано примирение — или поне доколкото можех да изобразя подобно нещо.

Наведох се неохотно, за да вдигна плика.

— Чудесно — процедих с леден тон. — Ще го приема. Но искам да се отбележи, че го върша против волята си.

— Мисля, че вече всички го разбрахме, госпожице Хатауей — отбеляза сухо Албърта.

— Все едно, но продължавам да си мисля, че идеята е ужасна, и накрая и вие ще се съгласите с мен.

Обърнах се и изхвърчах от гимнастическия салон, преди някой от тях да успее да реагира. Чак тогава започнах да осъзнавам, че се държа като малко разглезено дете. Но ако и на тях им се налагаше да търпят ролята на свидетел на сексуалния живот на най-добрата им приятелка, да им се привиждат призраци и по цели нощи да не могат да мигнат, и те биха се държали не по-малко гадно. Освен това ме очакваха цели шест седмици с Кристиан Озера. Той беше саркастичен, труден за понасяне и се подиграваше с всичко.

Всъщност май доста си приличахме.

Очертаваха се шест доста дълги седмици.

— Защо сме толкова унили и мрачни, малък дампир?

Крачех забързано през двора към столовата, когато усетих уханието на ароматни цигари. Въздъхнах.

— Ейдриън, ти си последната личност, която искам да видя точно сега.

Ейдриън Ивашков се разбърза, за да не изостава след мен, а на всичкото отгоре издуха облак от тютюнев дим право в лицето ми. Размахах ръка и направих голямо представление, като се закашлях пресилено. Ейдриън беше от мороите от кралско потекло, с които „се сближихме“ през наскоро приключилата скиорска ваканция. Беше с няколко години по-голям от мен и бе дошъл в Академията „Св. Владимир“, за да изучава магията на духа с Лиса. Засега той беше единственият друг, владеещ тази магия, когото познавахме. Беше адски разглезен, непоносимо арогантен и посвещаваше по-голяма част от времето си на любимите си цигари, алкохол и жени. Освен това си падаше по мен — или най-малкото искаше да ме вкара в леглото си.

— Очевидно — рече той. — Не съм те виждал, откакто се върнахме. Ако не знаех истината, щях да си помисля, че ме избягваш.

— Аз те избягвам.

Той издиша шумно и прокара ръка през кестенявата си коса, която винаги поддържаше стилно разрошена.

— Виж какво, Роуз. Не е нужно да се правиш на недостъпна. Вече си ме свалила.

Ейдриън знаеше прекрасно, че не се правех на недостъпна, но му доставяше огромно удоволствие да ме дразни.

— Днес никак не съм в настроение за прословутия ти чар.

— И какво толкова се е случило? Досега не пропусна да преджапаш нито една локва по пътя си и имаш вид, сякаш се готвиш да халосаш по носа първия, който ти се изпречи пред очите.

— Тогава защо се мотаеш наоколо? Не те ли е страх, че ще бъдеш халосан?

— Ау, не, не, ти никога не би ме наранила. Лицето ми е твърде красиво.

— Не чак толкова, че да понасям този гъст канцерогенен дим, който бълваш в лицето ми. Как го постигаш? Пушенето в кампуса е забранено. Аби Бадика го отнесе яко, с двуседмичен домашен арест, когато я спипаха с цигара в уста.

— Аз съм над правилата, Роуз. Нито съм ученик, нито съм от персонала, а просто един свободен дух, който се рее из страхотното ви училище, както си пожелае.

— Може би няма да е зле да идеш да се рееш някъде другаде.

— Ако искаш да се отървеш от мен, първо трябва да ми кажеш какво става с теб.