Ришел Мийд - Целуната от сянката

Лиса седеше сама на една от масите. Изглеждаше спокойна и ведра като ангел в белия си пуловер. Светлорусата й коса се стелеше на вълни като водопад върху раменете й. Като ме видя да влизам, лицето й светна. През телепатичната ни връзка долових как ме връхлитат стоплящи чувства.

— О, виж се как изглеждаш — ухили се тя. — Значи е вярно, така ли? Наистина са те прикрепили към Кристиан.

Изгледах я свирепо.

— Толкова ли е трудно да не изглеждаш чак толкова нещастна? — Тя ме удостои с укорителен, но в същото време развеселен поглед. — Искам да кажа, че той в края на краищата ми е гадже. И без това през цялото време сме заедно, така че не е чак толкова зле.

— Имаш търпението на светица — промърморих, като се тръшнах върху най-близкия стол. — И освен това няма ти да висиш до него по двайсет и четири часа седем дни в седмицата.

— Нито пък ти. Ще е само по двайсет и четири часа шест дни в седмицата.

— Каква е разликата? Можеше да е по двайсет и четири часа, десет дни в седмицата.

Тя се намръщи.

— Е, това вече е безсмислено.

Махнах отчаяно с ръка и се загледах невиждащо към средата на столовата. Помещението гъмжеше от новините за предстоящата практика, която започваше веднага след приключването на обедната почивка. Най-добрата приятелка на Камила беше получила за пазител най-добрия приятел на Райън и сега четиримата се бяха отделили настрани от другите, умопобъркващо щастливи, сякаш ги очакваше шестседмична среща по двойки. Е, поне някой да се радва на всичко това. Въздъхнах. Кристиан, моят предстоящ партньор, беше отишъл при захранващите — хора, които доброволно даваха кръвта си на мороите.

През връзката ни усетих, че Лиса иска да ми каже нещо, но се въздържаше, защото се тревожеше заради лошото ми настроение и искаше да е сигурна, че ми дава достатъчна подкрепа. Усмихнах се.

— Престани да се тревожиш за мен. Какво става?

Тя се усмихна, намазаните й с розов гланц устни прикриваха кучешките й зъби.

— Получих разрешение.

— Разрешение за…? — Отговорът изплува в съзнанието ми по-бързо, отколкото тя успя да го изрече. — Какво? — възкликнах. — Ще спреш лекарствата?

Духът е удивителна сила, невероятни способности, които едва сега започвахме да откриваме. Но имаше и един много гаден страничен ефект: можеше да доведе до депресия и умопомрачение. Част от причината Ейдриън да пие толкова много (ако оставим настрана купонджийския му нрав) се дължеше на опитите му да неутрализира тези странични ефекти. Лиса се придържаше към много по-здравословен метод за постигане на същата цел. Взимаше антидепресанти, които обаче напълно блокираха магическата й дарба. Мразеше състоянието си, при което не можеше повече да използва магията с духа, но това все пак беше приемлива сделка, за да не полудее. Е, поне аз така мислех. Тя очевидно не беше съгласна, щом възнамеряваше да се подложи на този шантав експеримент. Знаех, че иска отново да работи с магията, но не вярвах, че наистина ще рискува — или че ще й позволят.

— Всеки ден ще трябва да се срещам с госпожа Кармак и редовно да разговарям с психотерапевт. — При последните думи Лиса направи гримаса на досада, но иначе се чувстваше в приповдигнато настроение. — Нямам търпение да видя какво ще се получи от сътрудничеството ми с Ейдриън.

— Ейдриън има лошо влияние над теб.

— Той не ме е тласнал към това, Роуз. Сама го реших. — Не й отговорих и тя леко докосна ръката ми. — Моля те, изслушай ме. Не се тревожи. Чувствам се много по-добре, а и много хора ще ме подкрепят.

— Всички, с изключение на мен — уточних натъжено. От другия край на помещението през двойните врати влезе Кристиан и веднага се насочи към нас. Часовникът на стената показваше, че до края на обедната почивка остават още пет минути. — О, боже. Решителният момент наближава.

Кристиан притегли един стол към нашата маса, обърна го обратно и опря брадичка на облегалката му. Отметна черната си коса, спуснала се върху сините му очи, и ни отправи самодоволна усмивка. Усетих как сърцето на Лиса заби по-учестено.

— Нямам търпение да дочакам началото на шоуто — поде той. — Двамата яко ще се забавляваме, Роуз. Заедно ще избираме какви пердета да купим, ще си помагаме за фризурите, ще си разказваме истории за призраци…

Споменаването на „истории за призраци“ засегна чувствителната ми струна и ме прониза безпокойство. Не че изборът на нови пердета или сресването на косата на Кристиан беше много по-привлекателно.