Ришел Мийд: Кръвно обещание

— Знаеш ли от кого е? — попита ме Лиса, след като жената си тръгна.

— Не зная. С доста хора се срещнах в Русия. — Можеше да е изпратено от Олена, Марк или Сидни. Ала… нещо, което не можех съвсем добре да обясня, ме накара да настръхна.

Разкъсах колета от едната страна и бръкнах вътре. Ръката ми напипа нещо студено и метално. И още преди да го извадя, вече знаех какво е. Сребърен кол.

— О, Господи — ахнах.

Завъртях сребърния кол и опипах с пръста си гравирания геометричен орнамент по дръжката му. Нямаше съмнение. Беше единствен. Това бе сребърният кол, който бях взела от хранилището на Галина. Същият, с който…

— Защо някой ще ти изпраща сребърен кол? — попита Лиса.

Не й отговорих, а вместо това извадих следващото, което бе в колета — малка пощенска картичка. На нея, с почерк, който ми беше до болка познат, бе написано:

Забравила си още един урок: никога не обръщай гръб, докато не се увериш, че врагът ти е мъртъв. Изглежда, ще трябва да преговорим отново този урок при следващата ни среща — която ще е скоро.

С любов:

— О — простенах, като едва не изпуснах картичката. — Това не е на добро.

За миг светът се завъртя и затворих очи, за да поема дълбоко дъх. За стотен път си припомних събитията от нощта, в която избягах от Дмитрий. Всеки път емоциите и вниманието ми се концентрираха върху изражението на лицето му, когато го прободох, върху тялото му, падащо в черната вода. Сега обаче вниманието ми се съсредоточи върху подробностите от схватката. Припомних си как той в последната минута се отдръпна леко — точно когато забих сребърния си кол в сърцето му. В първия момент си бях помислила, че не съм го забила достатъчно дълбоко — докато не видях лицето му да се отпуска и сетне да пада.

Но явно наистина не бях забила сребърния кол достатъчно силно. Първоначалният ми инстинкт се оказа верен, но събитията се развиха твърде бързо. Той е паднал… и после какво? Дали сребърният кол се е разхлабил и от самосебе си се е извадил? Или той го е изтръгнал от гърдите си? А може би просто е изхвръкнал при удара с водата?

— Всички тренировки с чучелата се оказаха напразни — промълвих, като си спомних как Дмитрий ме заставяше отново и отново да забивам кола между ребрата право в сърцето.

— Роуз! — възкликна Лиса. Имах чувството, че не викаше името ми за пръв, път. — Какво става?

Най-важният удар в живота ми… и се бях издънила. Какво ще стане сега?

Изглежда, ще трябва да преговорим отново този урок при следващата ни среща — която ще е скоро.

Не знаех какво да чувствам. Отчаяние, задето не бях освободила душата на Дмитрий и не бях изпълнила обещанието, което му бях дала? Облекчение, че не съм убила мъжа, когото обичах? И винаги, винаги все същият въпрос: щеше ли да ми каже, че ме обича, ако разполагахме само с още няколко мига?

На нито един от тези въпроси нямах отговор. Емоциите ми бушуваха до полуда. Трябваше да ги овладея и да анализирам какво знаех засега със сигурност.

Първо: два месеца и половина. Бях обещала на майка си два месеца и половина. Никакви действия дотогава.

Междувременно Дмитрий беше още там, още беше стригой. И докато бродеше на воля из света, за мен нямаше да има покой. Нищо не беше приключено. Отново сведох поглед към пощенската картичка и разбрах, че няма да намеря вътрешно спокойствие, ако се опитвам да го пренебрегна. Разбрах скритото послание в картичката.

Този път Дмитрий идваше за мен . И нещо ми подсказваше, че бях проиграла шанса си да се превърна в стригой. Той идваше, за да ме убие. Какво ми бе казал, когато избягах от имението? Че на този свят няма място и за двама ни?

И все пак може би бихме могли…

Като не отговорих веднага на въпроса й, тревогата на Лиса се засили още повече.

— Лицето ти ме плаши. За какво мислиш?

— Вярваш ли във вълшебни приказки? — попитах и я погледнах в очите. Но докато изричах тези думи, си представих неодобрението на Марк.

— Какви… какви вълшебни приказки?

— От онези, заради които вероятно не си струва да си похабяваш живота.

— Не разбирам — призна ми тя. — Съвсем се обърках. Кажи ми какво става. Какво мога да направя?

Два месеца и половина. Трябваше да остана тук два месеца и половина — струваше ми се цяла вечност. Но обещах на майка си, че ще остана. Освен това не желаех да действам прибързано, не и когато залогът е толкова висок. Обещания. Бях затънала в обещания. Дори и на Лиса бях обещала нещо.

— Наистина ли преди малко говореше сериозно? Че искаш да тръгнеш с мен на следващата ми мисия, колкото и да е откачена? Независимо от всичко останало?