Ришел Мийд: Кръвно обещание

— Какво е това?

— Някакъв тип от чужбина се обади преди малко… каза ми, че телефонният ми номер бил запомнен в телефона му. — Ейдриън отново стрелна с поглед Лиса и майка ми, но те още бяха потънали в своя разговор. — Каза ми, че имал съобщение за теб и не иска да го споделям с никого. Накара ме да го запиша и да му прочета какво съм записал. Трябва да знаеш, че ти си единствената личност на този свят, за която съм готов да направя това. Мисля да го спомена, когато седна да пиша предложението ми за среща.

— Може ли просто да ми го дадеш?

Подаде ми бележката с намигване и с лек поклон, след което се сбогува с Лиса и майка ми. Зачудих се дали наистина има намерение да ме удостои с писмено предложение за среща. Но вниманието ми беше много по-силно привлечено от бележката. Не се съмнявах кой му се е обадил. Нали бях използвала мобилния телефон на Ейб, за да се обадя на Ейдриън от Новосибирск, а по-късно бях споделила с Ейб за финансовия принос на Ейдриън към моята сибирска експедиция. Очевидно баща ми — уф, това все още си оставаше нереална мисъл за мен — е решил, че Ейдриън заслужава доверие, макар че се зачудих защо майка ми не беше избрана за посредник.

Разгънах бележката, но ми отне няколко секунди, докато разчета почерка на Ейдриън. Ако наистина смяташе да ми пише предложение за среща, искрено се надявах да го напечата на принтер. В бележката пишеше:

Изпратих съобщение на брата на Робърт. Той ми отговори, че не мога да му предложа нищо, с което да го заставя да разкрие къде се намира Робърт — а повярвай ми, има много неща, които мога да му предложа. Но той заяви, че тъй като ще трябва да прекара остатъка от живота си там, то тази информация ще умре с него. Реших, че ще искаш да го знаеш.

Това едва ли бе есето, което Ейдриън е трябвало да напише. Освен това беше донякъде загадъчно, но Ейб едва ли би искал съдържанието на бележката да бъде лесно разбираемо за Ейдриън. За мен обаче посланието бе съвършено ясно. Братът на Робърт беше Виктор Дашков. По някакъв начин Ейб бе успял да предаде своето съобщение на Виктор независимо в какъв ужасен и отдалечен затвор се намираше. (Някак си не се изненадах, че Ейб е успял да се справи с тази задача.) Ейб несъмнено е опитал да направи сделка с Виктор, за да открие къде е Робърт, но Виктор е отказал. И това не бе изненадващо. Поначало Виктор далеч не беше най-услужливият, за което обаче сега не можех да го обвинявам. Той бе хвърлен зад решетките за цял живот. Какво можеше да предложи някой на един доживотно осъден, което наистина да внесе някаква промяна в съществуването му?

Въздъхнах и прибрах бележката, донякъде трогната от опита на Ейб да направи нещо за мен, колкото и безплоден да се бе оказал. И отново си спомних за най-важния проблем. Дори и Виктор да съобщи къде се намира Робърт, какво значение имаше? Колкото повече мислех за събитията в Русия, толкова по-абсурдна ми се струваше идеята за връщането на един стригой в първоначалния му облик. Само смъртта, истинската смърт можеше да освободи стригоите, само смъртта…

Гласът на майка ми ме сепна и ме спаси от това да възкреся отново в съзнанието си сцената на моста. Каза ми, че трябвало да тръгва, но обеща по-късно пак да си говорим. Веднага щом Джанин излезе, двете с Лиса проверихме дали всичко е подредено в салона, преди да се приберем в моята стая. Имахме още толкова много да си споделяме. Качихме се на горния етаж и се зачудих кога ли ще успея да се преместя от сградата за гости обратно в моето общежитие. Вероятно след като Албърта приключи с формалностите по записването ми отново в Академията. Все още ми се струваше невъзможно да повярвам, че съм се върнала към предишния си живот и съм скъсала с всичко, което се бе случило през последния месец.

— Да не би Ейдриън да ти е написал любовно писмо? — попита ме Лиса. Гласът й прозвуча закачливо, но през връзката ни усетих, че тя още се тревожи, че толкова дълбоко скърбя за Дмитрий.

— Все още не — успокоих я. — По-късно ще ти обясня.

Пред стаята ми заварихме една от надзирателките в общежитието, която тъкмо се беше приготвила да почука на вратата. Като ме видя, ми подаде един солидно опакован колет.

— Тъкмо ти го носех. Пристигна с днешната поща.

— Благодаря — казах, взех го от нея и го огледах. Моето име и адресът на академията „Св. Владимир“ бяха написани съвсем точно, което ме изненада, тъй като пристигането ми тук беше съвсем внезапно. Нямаше адрес на подателя, но колетът бе облепен с руски марки и пощенски клейма на международна поща.