Ришел Мийд - Кръвно обещание

— Кой тогава? — зачудих се. — Каза, че работел за някого.

Влюбената й усмивка, подклаждана от приятните спомени от младостта й, стана иронична.

— Роуз, Ибрахим Мазур не работи за никого. Не е от тези, които можеш да наемеш.

— Но той каза, че… почакай. Защо ме преследваше? Да не би да намекваш, че ме е излъгал?

— Е — призна тя, — няма да му е за пръв път. Ако те е следил, то не е било защото някой е поискал това от него или му е платил. Направил го е, защото е искал . Искал е да те намери и да се увери, че си добре. Сигурно е използвал всичките си контакти, за да те проследи и открие.

Припомних си кратката история на запознанството ми с Ейб. Всичко беше забулено в мистерия, дразнещо, вбесяващо. Но бе пътувал пяла нощ, за да ме прибере, когато бях нападната. Беше много настоятелен в желанието си да ме върне в Академията, където щях да съм на сигурно място. Очевидно ми бе подарил този шал от семейното му наследство, защото не е искал да ми е студено по пътя. Той е прекрасен мъж , така каза майка ми.

Предполагах, че имаше и по-лоши бащи.

— Роуз, ето те и теб. Защо се бавиш толкова? — Майка ми и аз се обърнахме, когато Лиса влезе във фоайето. Като ме видя, лицето й светна. — Хайде, елате и двете. Храната започва да изстива. Няма да повярваш какво е доставил Ейдриън.

Двете с майка ми се спогледахме набързо. Имаше да си кажем още много неща, но можеше да почака.

Нямах представа как Ейдриън бе успял да го уреди, но като влязохме в салона, заварихме изобилие от китайска храна. В Академията почти не я сервираха, но когато се случваше, никога нямаше добър вкус. Но това тук беше наистина страхотно. Десетки купи с пилешко в сладко-кисел сос и яйца „фу йонг“. В ъгъла, в контейнера за отпадъци, видях картонени опаковки с отпечатан отстрани адрес на някаква фирма от Мисула за доставка на китайска храна.

— Как, по дяволите, домъкна всичко това тук? — попитах. Не само че изглеждаше вкусно, но и още беше топло.

— Да не го правим на въпрос, Роуз — каза ми Ейдриън, докато пълнеше чинията си с печено свинско с ориз. Имаше вид на безкрайно доволен от себе си. — Просто му се наслади. След като Албърта уреди документите ти, всеки ден ще се храним така.

Застинах насред хапката.

— Откъде разбра за това?

Той само ми смигна.

— Когато нямаш какво да правиш, освен да висиш в кампуса през цялото време, все научаваш това-онова.

Лиса ни изгледа и двамата. Целият ден имаше часове и не успяхме много да си поговорим.

— За какво става дума?

— Албърта иска отново да се запиша и да се дипломирам — обясних й аз.

Лиса едва не изпусна чинията си.

— Тогава го направи!

Майка ми изглеждаше не по-малко изумена.

— И тя ще ти позволи?

— Поне така ми каза — потвърдих.

— Тогава го направи! — възкликна и майка ми.

— Знаеш ли — замисли се Ейдриън. — Аз пък си мислех, че ще е забавно да попътуваме заедно.

— Все едно — отвърнах му. — Ти навярно и без това нямаше да ми позволиш да шофирам.

— Престанете. — Майка ми отново бе станала предишната, никакво страдание заради заминаването на дъщеря й или тъга по изгубен любовник. — Това е сериозно. Бъдещето ти е заложено на карта. — Кимна към Лиса. — Нейното бъдеще е заложено. Да довършиш образованието си и да станеш пазител е…

— Да — прекъснах я.

— Да? — попита тя, озадачена.

Усмихнах се.

— Да, съгласна съм.

— Ти си съгласна… с мен? — Не мисля, че майка ми можеше да си спомни някога да се е случвало подобно чудо. Както и аз, впрочем.

— Да. Ще си взема изпитите, ще се дипломирам и ще стана уважаван член на обществото, доколкото мога. Не че звучи много забавно — подразних я. Поддържах тона си лековат, но вътрешно знаех, че се нуждая от това. Имах нужда да се върна при хората, които ме обичаха. Нуждаех се от нова цел, иначе никога нямаше да преодолея Дмитрий. Никога нямаше да престана да виждам лицето му или да чувам гласа му.

Лиса, която седеше до мен, ахна и плесна с ръце. Радостта й се преля в мен. Ейдриън не показа чувствата си така открито, но определено беше доволен, че ще съм наблизо. Майка ми още изглеждаше смаяна. Мисля, че беше свикнала да съм неразумна, каквато обикновено наистина бях.

— Наистина ли ще останеш? — попита тя.

— Мили Боже — засмях се. — Колко пъти трябва да го повторя? Да, ще се върна в училище.

— И ще останеш ? — добави натъртено тя. — Цели два месеца и половина?

— Не се ли подразбира?

Лицето й беше напрегнато — и много майчинско.