Ришел Мийд: Кръвно обещание

Лека усмивка пробягна по лицето й.

— Добре тогава. Ти много сгафи.

— О, явно не се шегувахте за откровеността.

— Причината няма значение. Не биваше да напускаш. Не трябваше да се отписваш. Образованието и обучението ти са много ценни, независимо колко си мислиш, че знаеш, а освен това ти си твърде талантлива, за да рискуваш да провалиш бъдещето си.

Едва не се засмях.

— Да ви кажа ли истината? Не съм сигурна дали въобще имам бъдеще.

— Ето защо трябва да се дипломираш.

— Но аз напуснах.

Тя изсумтя недоволно.

— Тогава се запиши отново!

— Аз… какво? Как?

— Като си подадеш документите. Както всички останали на този свят.

Ако трябваше да бъда честна, наистина не знаех какво ще правя, след като се върнах тук. Пряката ми грижа беше Лиса — да съм с нея и да съм сигурна, че е добре. Знаех, че вече не мога да бъда официално неин пазител, но си мислех, че след като отново сме заедно, никой няма да й попречи да бъда нейна приятелка. Можех да бъда неин наемен бодигард, така да се каже, нещо като онези, които охраняваха Ейб. И междувременно щях да се мотая из кампуса като Ейдриън.

Но да се запиша отново?

— Аз… пропуснах около месец. Или може би повече. — Бях изгубила ясна представа за изтеклите дни. Сега беше в първата седмица от май, а аз си тръгнах към края на март, точно на рождения си ден. Колко правеше това? Пет седмици? Или почти шест?

— Ти пропусна две години, но успя да наваксаш. Имам вяра в теб. И дори да имаш затруднения, по-добре е да се дипломираш с ниски оценки, отколкото въобще да не се дипломираш.

Опитах се да си представя как ще живея отново в този свят. Дали наистина бе изтекъл малко повече от един месец? Отново в часовете… интриги ден след ден… как можех да се върна към всичко това? Как можех да се завърна към този живот, след като бях видяла как живееше семейството на Дмитрий, след като бях с Дмитрий и го изгубих — повторно.

Щеше ли да ми каже, че ме обича?

— Не зная какво да кажа — признах на Албърта. — Това е много сериозно, за да го реша веднага.

— Е, все пак трябва да решиш бързо. Колкото по-рано се завърнеш, толкова по-добре.

— Наистина ли ще ми позволят? — Тъкмо това ми изглеждаше най-невероятното.

— Аз ще ти позволя — заяви тя. — Няма начин да оставя някой като теб да напусне. А сега, след като Лазар се махна… хм, тук в момента е голяма лудница. Никой няма да възрази срещу подаването на документи. — Киселата й усмивка леко помръкна. — А ако все пак се опитат да ни създават трудности… ще се постарая да узнаят, че имаш благодетел, който е готов да ни направи доста услуги, за да изглади всичко.

— Благодетел — повторих машинално. — Да не е някой благодетел, който носи ярки шалове и златни бижута?

Тя само сви рамене.

— Не зная. Дори името му не ми е известно. Достатъчно ми е само това, че той заплашва да спре значителните си дарения за Академията, ако не ти позволим отново да се запишеш. Ако желаеш, разбира се.

Да. Сделки и изнудване. Бях напълно сигурна, че знаех кой е моят благодетел.

— Дайте ми малко време да го обмисля. Скоро ще реша. Обещавам.

Тя се намръщи, замисли се, след което кимна рязко.

— Добре.

И двете се изправихме и Албърта тръгна с мен към изхода. Погледнах я.

— Хм, ако се дипломирам… смятате ли, че има възможност отново да се кандидатирам официално за пазител на Лиса?

Зная, че вече са определили други за нея и че аз съм, хм, донякъде в немилост.

Спряхме до вратата и Албърта сложи ръка на кръста си.

— Не зная. Но поне можем да опитаме. Ситуацията е доста сложна.

— Да, зная — изрекох натъжено, като си спомних своеволния характер на кралица Татяна.

— Но както казах, ще направим каквото можем. А що се отнася до това, което ти казах за дипломирането ти с ниски оценки… Няма да са такива. Е, възможно е да са по-ниски по математика и другите точни науки, обаче това е извън моята сфера на контрол. Но ще бъдеш сред най-добрите от целия випуск. Лично аз ще те тренирам.

— Добре — кимнах, като осъзнах колко сериозна отстъпка е това от нейна страна.

Тъкмо бях излязла навън в коридора, когато тя ме извика:

— Роуз?

Хванах дръжката на вратата и погледнах назад:

— Да.

Лицето на Албърта беше нежно… както никога досега.

— Съжалявам — рече. — Съжалявам за всичко, което се случи. И за това, че никой от нас не можа да направи нищо.

Видях го в очите й — знаеше за мен и Дмитрий. Само не бях сигурна как точно го е научила. Може би е чула нещо след битката със стригоите, но може да се е досетила отпреди това. Независимо от всичко лицето й не изразяваше упрек, а само искрено състрадание и симпатия. Кимнах й забързано, но с признателност, преди да изляза навън.