Ришел Мийд - Кръвно обещание

— Чудя се за какво ли те вика? — попита Лиса.

Изправих се, макар че никак не ми се тръгваше.

— Предполагам, че има няколко възможни причини. Ще отида да се видя с нея, а после ще се върна в сградата за гости. Не че ще заспя. Вече дори не зная в кой часови пояс се намирам.

Лиса ме прегърна на раздяла. Прегръдка, от която и двете трудно се откъснахме.

— Пожелавам ти късмет.

Тъкмо се готвех да завъртя дръжката на вратата, когато се сетих за нещо. Свалих сребърния пръстен от пръста си и го подадох на Лиса.

— Да не би това да е пръстенът, който… о! — Тя го стисна в дланта си и лицето й засия прехласнато.

— Усещаш ли скритата в него магия? — попитах я.

— Да… слаба е, но е там вътре. — Вдигна пръстена срещу светлината и се загледа в него. Вероятно нямаше да забележи кога ще си тръгна, защото имах чувството, че цяла нощ ще изучава пръстена. — Толкова е странно. Почти веднага усетих как го е направила.

— Марк ми каза, че вероятно ще мине известно време, преди да можем да се лекуваме като тях двамата… но докато чакаме, ти може би ще успееш да разбереш как е бил пропит с магията на духа.

Нефритено зелените й очи оставаха приковани в пръстена.

— Да… мисля, че ще мога.

Усмихнах се на вълнението й и отново понечих да изляза от стаята, но тя ме улови за ръката.

— Хей… Роуз… зная, че утре ще те видя, но…

— Но какво?

— Просто искам да ти кажа, че след всичко, което се случи… хм, не искам двете с теб да се разделяме повече. Искам да кажа, че ми е ясно, че не можем всяка секунда да бъдем заедно, а и подобно нещо не би било нормално, но ние не сме свързани случайно. Предопределени сме да се пазим и грижим една за друга.

Изтръпнах от думите й, сякаш бяхме обгърнати от сили, много по-могъщи от нас.

— Така ще бъде.

— Не, искам да кажа, че… че ти винаги си била до мен. И всеки път, когато съм в опасност, ти се притичваш на помощ и ме спасяваш. Но вече не.

— Не искаш повече да те спасявам?

— Не исках да кажа това! Искам да мислиш и за самата себе си, Роуз. Щом мога да раздавам удари, значи мога всичко да направя. Въпреки че наистина боли. — От вълнение пое дълбоко дъх. — Господи, говоря безсмислици. Виж какво, искам да кажа, че ако някой ден се наложи да заминеш, вземи ме със себе си. Не ме оставяй повече сама.

— Лис…

— Говоря сериозно. — Красивото й лице пламтеше от решителност. — Пред каквото и препятствие да си изправена, аз ще бъда до теб. Само не тръгвай сама. Закълни ми се, че ако решиш пак да се махнеш, ще ме вземеш с теб. И заедно ще се справим.

Понечих да възразя. Милион опасения се изредиха в мислите ми. Как можех да рискувам живота й? Но като я погледнах, разбрах, че е права. За добро или за зло, ние имахме връзка, от която не можехме да избягаме. Лиса бе неразривно свързана с душата ми и двете бяхме по-силни заедно, отколкото разделени.

— Добре — съгласих се и стиснах ръката й. — Следващия път, когато реша да извърша някоя глупост, която може да ми струва живота, ще дойдеш с мен.

Албърта ме чакаше пред кабинета в административната сграда на пазителите. Длъжността на Албърта като техен началник тук беше нещо изключително, имайки предвид колко малко бяха жените пазители. Беше прехвърлила петдесетте, но си оставаше една от най-силните жени, които познавах. Пясъчно русата й коса бе започнала да посивява, а заради годините, прекарани на открито, лицето й беше загрубяло.

— Добре дошла отново при нас, Роуз — поздрави ме тя, като се изправи, щом се приближих. Със сигурност нямаше да ме прегърне и държанието й си оставаше делово, но фактът, че използва първото ми име, беше жест на благоволение от нейна страна. Освен това ми се стори, че зърнах искри на облекчение и щастие в очите й. — Да отидем в кабинета ми.

Никога не бях влизала там. Всички дисциплинарни въпроси, свързани с пазителите, обикновено се изпращаха до комитета. Не беше изненадващо, че кабинетът беше безупречно чист и всичко в него беше подредено с военна прецизност и практичност. Седнахме една срещу друга от двете страни на бюрото й. Приготвих се за разпит.

— Роуз — заговори тя, като се наведе към мен. — Ще бъда откровена с теб. Нямам намерение да ти изнасям лекция или да ти искам обяснения. Честно казано, след като вече не си моя ученичка, нямам право нито да те разпитвам, нито да те поучавам.

Получи се точно както го предрече Ейдриън.

— Можете да ми изнесете каквато пожелаете лекция — казах й аз. — Винаги съм ви уважавала и искам да чуя какво имате да ми кажете.