Ришел Мийд - Кръвно обещание

— Трябва да вървя — заявих на Ейдриън.

Той ми се усмихна разбиращо.

— Очаквах го.

— Благодаря ти… за това, че дойде да ме вземеш. Съжалявам, че трябва да те оставя…

Той махна с ръка, прекъсвайки извиненията ми.

— Ти не ме оставяш. Върна се. Само това има значение. Бях търпелив толкова дълго, мога да почакам още малко.

За миг погледите ни се срещнаха. Останах изумена от топлите чувства, които внезапно бликнаха в мен. Но ги запазих за себе си, като удостоих Ейдриън само с една забързана усмивка, преди да тръгна из кампуса.

Когато влязох в общежитието на Лиса, събрах доста озадачени погледи. Случи се точно след края на часовете, затова навред се мяркаха ученици, влизащи или излизащи за някъде. Като минавах край тях, изведнъж надвисваше пълна тишина. Всички спираха да се движат и да разговарят. Това ми напомни за деня, когато двете с Лиса се върнахме в Академията, след като бяхме избягали. Тогава трябваше да преминем през столовата и получихме подобно посрещане от връстниците ни.

Може би всичко бе само плод на въображението ми, но този път ми се стори още по-зле. Всички изглеждаха още по-шокирани. Тишината натежаваше повече от предишния път. Мисля, че тогава съучениците ни вярваха, че бягството ни е само някаква лудория. Този път обаче никой не знаеше защо напуснах. След нападението срещу Академията се превърнах в героиня, но веднага след това се отписах и изчезнах. Мисля, че някои от съквартирантките на Лиса останаха с убеждението, че виждат призрак.

Да не обръщам внимание на клюките и мненията на другите, беше занимание, в което имах доста голяма практика, затова преминах много набързо покрай зяпачите, без да поглеждам назад, като взимах по две стъпала наведнъж. Докато вървях по коридора към стаята на Лиса, се изключих от чувствата й. Може да изглежда глупаво, но исках да е изненада. Исках само да отворя очи и да я видя на живо, без да зная предварително как се чувства или какво си мисли. Просто почуках на вратата й.

Ейдриън спомена, че да ме види в сънищата си не може да се сравнява с това да ме види на живо. Същото важеше и за Лиса. Да бъда в главата й, беше нищо в сравнение с това наистина да бъда до нея. Вратата се отвори и пред мен сякаш се материализира приказно видение, все едно небесен пратеник се спусна отгоре. Никога не се бях разделяла с нея за толкова дълго и след цялото това време част от мен се питаше дали всичко не е плод на въображението ми.

Ръката й се стрелна, за да затисне устата й, зейнала от изненадата. Втренчи се в мен с широко отворени очи. Мисля, че и тя се чувстваше по същия начин — особено след като не е била предупредена за посещението ми. Само й съобщили, че скоро ще се върна. Нямаше съмнение, че й приличах на призрак.

И с това наше повторно събиране… все едно че бях изскочила от някаква пещера, в която се бях укривала почти пет седмици, и сега се озовах сред ярката слънчева светлина. Когато Дмитрий бе превърнат в стригой, имах чувството, че съм изгубила част от душата си. Когато се разделих с Лиса, бях лишена от друга част от душата ми. Но сега, като я видях… започнах да вярвам, че може би душата ми най-после ще бъде излекувана. Е, още не се чувствах стопроцентово възстановена, но нейното присъствие запълваше онази липсваща част от мен. От векове не се бях чувствала толкова цялостна, толкова истинската аз.

Мълчанието помежду ни натежа от безброй въпроси и смущение. Въпреки всичко, което двете преживяхме с Ейвъри, след като напуснах Академията, бяха останали немалко нерешени проблеми. За пръв път, откакто кракът ми стъпи в кампуса, изпитах страх. Боях се, че Лиса ще ме отблъсне или ще ми се разкрещи заради това, което бях направила.

Но вместо това тя ме прегърна силно.

— Знаех си — заговори, почти задавена от сълзите си. — Знаех си, че ще се върнеш.

— Разбира се — промърморих, притиснала глава до рамото й. — Казах, че ще се върна.

Моята най-добра приятелка. Отново си върнах най-добрата приятелка. След като имах нея, навярно ще успея да се възстановя от случилото се в Сибир. И ще продължа живота си напред.

— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съжалявам за това, което направих.

Отдръпнах се изненадано назад. Влязох в стаята и затворих вратата.

— Съжаляваш? За какво съжаляваш? — Въпреки радостта ми от срещата очаквах да ме посрещне сърдита заради това, че я бях напуснала. Нямаше да се стигне до тази бъркотия с Ейвъри, ако бях наблизо. Така че обвинявах единствено себе си.