Ришел Мийд - Кръвно обещание

Въпреки мрачната тема не успях да прикрия усмивката си.

— Защото те е искала като своя робиня, а него като любовник. Вероятно е желаела да има под ръка партньор, който да й помогне да се издигне в обществото, и не е можела да си позволи да рискува да го убие, в случай че нещо се обърка. А и кой знае какво е било в действителност? Може би накрая е щяла да се опита и него да отстрани от играта. Честно казано, не бих се изненадала, ако Ейвъри се е чувствала застрашена от теб и е искала да е сигурна, че ще може да контролира единствената друга жена, владееща магията на духа освен самата нея. Няма какво да се залъгваме, Лис. Бихме могли да посветим безброй часове в опити да си представяме как е разсъждавала Ейвъри Лазар и пак да не стигнем доникъде.

— Да, така е. — Лиса стана от леглото и се настани до мен на пода. — Но знаеш ли какво? Има чувството, че с часове можем да си говорим за всичко. Тук си само от десет минути, а ми се струва, че… сякаш никога не си си тръгвала.

— Да — съгласих се. Преди да се превърне в стригой, общуването ми с Дмитрий също беше така естествено и леко. Сега с Лиса също се чувствах съвсем естествено и леко. Макар и по друг начин. В скръбта си по Дмитрий почти бях забравила колко много означаваше тя за мен. Двамата бяха като две страни от самата мен.

— Преди малко бях съвсем сериозна — каза Лиса, като за пореден път ме шашна с невероятната си способност да отгатва мисли. — Съжалявам за онова, което казах, задето се държах така, сякаш имах право да направлявам живота ти. Нямам. Ако решиш да останеш с мен или да бъдеш мой пазител, това трябва да стане само по твой избор и благодарение на твоята доброта. Искам да съм сигурна, че сама избираш какво да правиш със собствения си живот.

— Това няма нищо общо с „добротата“. Винаги съм искала да те защитавам. И все още го искам. — Въздъхнах. — Просто аз… просто трябваше да се погрижа за някои неща. Трябваше да се съвзема и съжалявам, че не се отнесох много добре с теб. — Можехме още дълго да се извиняваме взаимно, но осъзнах, че винаги е така с хората, които обичаш и на които държиш. Прощавате си един на друг и продължавате напред.

Лиса се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос, но знаех, че нямаше как да ми се размине.

— И така… какво стана? Ти… намери ли го…?

Отначало мислех, че не ми се говори за това, но после осъзнах, че имам нужда да споделя. Работата беше там, че преди да си тръгна, няколко неща се бяха объркали между Лиса и мен. Първото беше, че тя ме приемаше за даденост. А второто, че не й казах истината, а после я обвинявах и негодувах. Но ако искахме да скрепим приятелството си и да си простим взаимно, трябваше да сме сигурни, че няма да повторим грешките от миналото.

— Намерих го — отвърнах накрая.

И историята се изля като отприщена река. Разказах й за всичко, което ми се бе случило: за пътуванията ми, за семейство Беликови, за алхимиците, за Оксана и Марк и, разбира се, за Дмитрий. Говорихме си с часове, точно както преди това Лиса се бе пошегувала. Излях сърцето си пред нея, а тя ме слушаше, без да раздава оценки. През цялото време върху лицето й бяха изписани съчувствие и разбиране. И когато стигнах до края, не издържах и се разплаках. Цялата любов, всичкият гняв и мъка, натрупали се в мен от онази нощ на моста, сега експлодираха с пълна сила. С никой друг в Новосибирск не бях споделила къде съм била през времето, прекарано с Дмитрий. Както и на никого не се осмелих да призная, че съм била кървава курва на един стригой. Дадох някакви смътни обяснения с надеждата, че ако не говоря за това, може би няма да е истина.

Ала сега, с Лиса, трябваше да приема реалността на всичко случило се и действително да го почувствам : бях убила мъжа, когото обичах.

Почукването на вратата ни изтръгна от света, в който бяхме потънали. Погледнах към часовника и се стреснах, като осъзнах, че наближава вечерният час. Запитах се дали няма да ме изхвърлят от общежитието. Но когато Лиса отвори вратата, докато аз припряно бършех сълзите си, на прага стоеше дежурната пазителка на общежитието със съвсем различно съобщение.

— Албърта иска да те види — каза ми жената. — Предположи, че може би си тук.

Лиса и аз се спогледахме.

— Кога? Сега ли? — изумих се аз.

Жената сви рамене.

— Ако съдя по това как прозвуча гласът й? Да, бих казала, че още сега. Или поне възможно най-бързо. — И затвори вратата. Албърта беше началник на пазителите в кампуса и когато наредеше нещо, то незабавно се изпълняваше.