Ришел Мийд - Кръвно обещание

Открих Кристиан на следващия ден, но разговорът ни бе кратък. Той бе тръгнал да се срещне с някой от учениците си и май вече закъсняваше за срещата. Все пак се спря, прегърна ме и изглеждаше искрено зарадван отново да ме види. Това доказваше колко се бяхме сближили, имайки предвид враждебните ни отношения, когато се срещнахме за пръв път.

— Появи се съвсем навреме — заяви той. — Лиса и Ейдриън умираха от притеснение и тревоги за теб, но не са единствените. Сама знаеш, че Ейдриън направо си го проси някой да го постави на мястото му. Не мога все аз да върша това.

— Благодаря. Убийствено е за мен да ти го призная, но и ти ми липсваше. В цяла Русия не може да се намери някой, който да ти съперничи по сарказъм. — Но след малко веселото ми настроение помръкна. — И като заговори за Лиса…

— Не, не. — Той вдигна ръка в знак на протест и лицето му се вкамени. — Сигурен бях, че няма да ми се размине.

— Кристиан! Тя те обича. Знаеш, че това, което се случи, не бе по нейна вина…

— Знам го — прекъсна ме той. — Но това още не означава, че не ме боли. Роуз, зная, че си такава по природа и не се колебаеш да казваш неща, за които всички останали се боят да говорят, но моля те… не и този път. Необходимо ми е време, за да си изясня всичко.

Трябваше да преглътна доста от коментарите, които си бях приготвила. Лиса бе споменала за Кристиан по време на вчерашния ни разговор. Изключително много съжаляваше за случилото се помежду им — вероятно най-вече заради това мразеше Ейвъри. Лиса искаше да се видят с Кристиан и да се сдобрят, но той продължаваше да упорства и да се държи на дистанция. И да, не можеше да се отрече, че имаше право. Не ми беше работа да се намесвам в това — или поне засега. Но исках да им помогна да изгладят нещата.

Затова уважих желанието му и се задоволих само с кимване.

— Добре. Засега те оставям на спокойствие.

Последните ми думи го накараха да изкриви устни в лека усмивка.

— Благодаря. Виж какво, трябва да вървя. Но ако искаш да покажеш на тези хлапета как се рита задник по старомодния начин, ела някой път. Джил ще припадне, като те види отново.

Обещах му, че ще го направя и го оставих да продължи по пътя си, тъй като и аз имах работа. Но това още не означаваше, че бях приключила с него.

Имах среща на вечеря с Ейдриън и Лиса, в един от салоните в сградата за гости. Заради разговора с Кристиан вече закъснявах, затова се втурнах през глава във фоайето на сградата, без много да обръщам внимание на хората наоколо.

— Винаги забързана — изрече един глас. — Истинско чудо ще е, ако някой успее да те накара да спреш.

Застинах на място и се обърнах с широко отворени очи.

— Мамо…

Тя се бе облегнала на стената със скръстени ръце, както винаги с късо подстригана кестенява коса, къдрава и разбъркана. Лицето й, обрулено от ветровете като това на Албърта заради постоянното пребиваване на открито, изразяваше облекчение и… любов. Нямаше дори следа от гняв или осъждане. Никога досега през целия си живот не съм била толкова щастлива да я видя. Само след миг бях в прегръдките й, отпуснала глава на гърдите й, въпреки че беше по-ниска от мен.

— Роуз, Роуз — заговори тя в косата ми. — Не го прави отново. Моля те.

Отдръпнах се и се загледах в лицето й, удивена да видя бликналите от очите й сълзи. Бях виждала майка си изтощена след битката при нападението срещу Академията, но никога, никога не я бях виждала да плаче. Още повече пък заради мен. Едва се сдържах да не ревна и аз, като напразно се опитвах да избърша лицето й с шала на Ейб.

— Не, не, всичко е наред. Не плачи — прошепнах, влязла в странната роля на утешител. — Съжалявам. Няма да се повтори. Толкова много ми липсваше.

Истина беше. Обикнах Олена Беликова. Мислех си, че е мила и прекрасна, и винаги ще пазя като скъп спомен как ме утешаваше за Дмитрий и все се чудеше с какви вкусни неща да ме нагости. В някой друг живот би могла да ми бъде свекърва, но в този винаги ще възприемам като приемна майка.

Но не беше истинската ми майка. Джанин Хатауей беше. И сега, като стоях тук с нея, бях щастлива — толкова, толкова щастлива, че съм нейна дъщеря. Не беше съвършена, но никой не е, както ме научи горчивият ми опит. Обаче тя беше добра и смела, и пламенна, и състрадателна — и мисля, че ме разбираше повече, отколкото някога съм го осъзнавала. Ако можех да бъда поне наполовина колкото нея, животът ми нямаше да бъде пропилян напразно.

— Толкова се тревожих — призна ми тя, като се посъвзе. — Къде беше… искам да кажа, зная, че си била в Русия… но защо?