Джесика Кори: Произход

— Rickettsia prowazekii — довършвам аз.

Чичо Антонио натиска стоп-бутона на своята пътека и продължава да тича, докато тя спре напълно. Доста е задъхан и по синята му тениска има повече петна от пот, отколкото сухи места. Накрая успява да си поеме дъх и казва:

— Не това беше въпросът, Катеричке. Щях да те попитам не коя бактерия, а кое животно пренася…

— Въшки. Pediculus humanus. — Увеличавам скоростта на моята бягаща пътека с една степен и влизам в новото темпо.

— Хей, кой е преподавателят тук — ти или аз? — Чичо Антонио застава пред пътеката ми и се обляга на парапета. С другата си ръка хваща бутилката вода така, сякаш животът му зависи от нея. Поглежда към дисплея на машината и поклаща глава: — Ти си друга категория, дете.

— Защо всички са толкова развълнувани от новата жена? — питам с малко рязък тон. — Какво й е специалното?

Той повдига въпросително вежди.

— Защо, Катеричке, да не би да ревнуваш ?

— Не!

Веселото пламъче в очите му ме дразни още повече.

— Според мен ревнуваш, че получава толкова много внимание.

— Не е вярно — отговарям. — Не искам по цял ден всички да се въртят около мен.

— Нима? — Той сяда на пейката за вдигане на тежести, която никой не използва. — Защото на мен ми се струва, че обикновено е точно така.

Гледам гневно, но той само се смее.

— Тя е нова и различна, Пиа. Това е всичко. След няколко месеца ще стане една от нас, поредното лице, с което всички ще са свикнали. Но ти винаги ще си бъдеш ти — безсмъртна и специална. Така че не се тревожи. Никой няма да заеме мястото ти.

— Все едно, не виждам защо ни е нужна. Скоро ще бъда част от екипа Имортис и тогава ще създадем още безсмъртни. За какво ни е Хариет Фийлдс?

Усмивката напуска лицето му, заменена от странно, мрачно изражение.

— Не знам.

— Мислиш ли, че ще спрат да водят нови учени, когато стана пълноправен член на екипа?

— Не знам.

Продължава да ме гледа с този неприветлив поглед. Може би се занимавам прекалено много с доктор Непохватка.

— Грешиш — казвам. — Не ревнувам, защото всички й отделят толкова много внимание. Но мислиш ли… мислиш ли, че е тук, защото чичо Паоло не вярва, че съм готова? Дали не смята, че имаме нужда от подкрепление в случай, че не издържа следващия тест на Уикам?

Чичо Антонио се взира в мен.

— Не — отговаря тихо той, но се чудя дали не го казва, само защото искам да го чуя.

— Е, откъде мислиш, че е тя? — питам аз като се опитвам да разведря разговора.

— Доктор Фийлдс? — свива рамене той. — Няма значение.

— О, хайде, чичо Антонио! — Спирам пътеката, за да си вържа отново косата на опашка, понеже се е разхлабила от тичането. — Ти си точно толкова запленен, колкото и останалите. Видях те снощи как цяла вечер се въртеше около нея.

— Не се въртях .

— Въртеше се.

По лицето му заиграва усмивка.

— Добре, може би малко.

— Не е ли чудно? Тези нови учени, които идват тук… те имат свой живот извън Литъл Кейм. Замислял ли си се някога за това? Например откъде идват? Какви са били преди да дойдат в джунглата?

Той ме поглежда предпазливо.

— Защо? Ти замисляла ли си се?

— Това е естествен въпрос. А аз съм учен. Моята работа е да задавам въпроси. Чичо Антонио — казвам аз, сядам до него и прехапвам устни за момент, — ти някога… нали знаеш… чудил ли си се какво би било там? Отвъд?

Чичо Антонио се взира в ръцете си.

— Отвъд?

— Знаеш какво имам предвид. Отвъд… оградата.

Когато погледите ни най-после се срещат, устните му са се превърнали в тънка стегната линия.

— Не, не съм се чудил.

Без нито дума повече, той става и излиза.

Вратата се затваря, а аз дълго гледам след него. Не му вярвам.

Нито за миг.

Следобед отивам в лабораторията за седмичния си преглед и срещам в коридора Хариет Фийлдс. Тя ме поздравява и ми махва с ръка, а аз й отвръщам с леко потрепване на брадичката. Докато преминавам покрай нея, усещам очите й върху гърба си.

Наричам я „моята лаборатория“, защото е предназначена само за мен. Тя ми е нещо като втора спалня и съм много горда с нея. Държа редица саксии с орхидеи на первазите на прозореца, а стените са покрити с мои снимки. Те са скучни и са направени, за да документират неща като развитието на лицевите ми кости, но както и да е.

Чичо Паоло ме чака както винаги. Той е седнал на металната маса за прегледи и разглежда таблицата с предишните резултати.

— Добро утро — казвам му аз и поглеждам към стъклената клетка в ъгъла. Дебелият сънлив плъх вътре вдига нос към мен. — Добро утро, Рузвелт.