Джесика Кори: Произход

Поглеждам кутиите и щайгите с нетърпение, чудейки се какво ли съдържат. Попадам на кутия с надпис „Скитълс“ и картинка на дъга, май съдържаща бонбони, когато внезапно някой изниква иззад щайгите. Стресната, отскачам назад и се приземявам до Алай.

Жена е. Присвива очи и се прозява, сякаш току-що се е събудила и по смачканите й дрехи си мисля, че наистина е така.

— О, здравейте — казва тя със сънена усмивка. — Значи това е Литъл Кейм?

Никога досега не съм чувала такъв акцент. Косата й е шокиращо оранжева като на маймуна ревач, а къдриците й са разпилени във всички посоки.

— Това е Литъл Кейм — отговарям предпазливо. — Ти коя си?

— Доктор Фийлдс! — казва глас зад мен, обръщам се и виждам крачещия към нас чичо Паоло. — Добре дошли! Много ми е приятно да се запознаем!

Той й помага да слезе. Тя е много висока и слаба и бялата й риза е покрита с кафяви петна. Трябва да ме е видяла как я зяпам, защото се засмива и подръпва ризата си.

— Кафе — обяснява тя. — Трябва да съм изпила четири литра в Манаус и още половин литър при Литъл Мисисипи. Що за име на река! Кой янки го е измислил?

Внезапно всички притихват.

— Къде е Манаус? — питам.

Тя ме зяпва с недоумяваща усмивка.

— Какво имаш предвид под „къде е Манаус“? Трябва да минеш през Манаус, ако искаш да стигнеш до където и да било в тази джунгла…

— Доктор Фийлдс — прекъсва я чичо Паоло, — сигурен съм, че сте изтощена. Елате вътре, ще ви намеря нещо за хапване и ще ви покажа стаята ви.

— Звучи прекрасно! Опа! Изчакайте само миг! — Тя се покатерва в камиона, навежда се и търси нещо вътре. Забелязвам, че чичо Паоло, чичо Антонио и още няколко чичовци наблюдават как докато рови дупето й се клатушка нагоре-надолу. Намръщвам се. Не знам какво да мисля за тази жена доктор Фийлдс . Никой не ми е казал, че ще дойде.

— А! Ето го! — Тя се появява и държи голяма метална манерка, с вид сякаш това е току-що открито от нея лекарство срещу рак. — Кафето ми!

— Отлично, отлично — казва чичо Паоло. Той й предлага ръка, но тя я пренебрегва, скача тромаво и за малко да си счупи глезена.

— Опа! — извиква. — Толкова съм непохватна! Ха! О, ягуар! Здравей, красавецо!

Тя се навежда и праща целувка на Алай. Очаквам той да изръмжи, както прави с всички, но вместо това отива при нея и започва да мърка, докато тя го чеше зад ушите. Накрая тя заявява, че е готова за вечеря и за малко топло кафе и, бърборейки по целия път, повежда групата мъже към трапезарията. Всеки от тях се мъчи да избута другите, за да й подаде ръка и да се представи. Те изчезват вътре и тълпата около камионите намалява значително. Алай се търка в крака ми и продължава да мърка.

— Предател — изсъсквам аз. С прозявка той ляга на земята и започва да си лиже лапите.

— Каква глупачка — казвам на чичо Антонио. — Изобщо, кой я покани?

— Какъв ти е проблемът, Катеричке? Изглежда симпатична. — Той поглежда тъжно към трапезарията и аз въздъхвам. Поне не се присъедини към комитета по посрещането. Сякаш в отговор на облекчението ми, той добавя:

— По-добре да видя дали няма нужда от помощ за багажа — и си тръгва.

— Ами провизиите? — извиквам аз. — Кой ще разтовари тези неща? Аз ли?

Посочвам камионите, но той не ми обръща внимание. Чичо Тимоти идва, потупва ме по рамото и се смее.

— Изглежда новата ни рижавелка получи доста помощ, а, Пиа? Тя е откачалка и говори достатъчно, за да накара и ленивец да поиска да избяга от пътя й.

— Но коя е тя?

— Доктор Хариет Фийлдс е инженер биомедик. Идва да смени Смидърс, струва ми се.

— Чичо Смидърс напуска? — Древният белокос учен е по-дълго в Литъл Кейм от всеки друг. Някои казват, че е бил тук и преди трийсет години, когато се е случил инцидентът. Освен инженер биомедик, той е и художник и винаги държи четката си за рисуване под ръка.

— Така чух — свива рамене чичо Тимоти. — Е, ти май предложи да разтовариш всичко? Звучи страхотно, защото аз съм изтощен.

Не се хващам в капана. Прекалено съм смутена от тази нова жена инженер биомедик. От години в Литъл Кейм не са идвали нови хора. Последният беше електротехникът Кларънс, който дойде, когато бях на осем.

Решавам, че съм изморена от разговора за доктор Хариет Фийлдс или, както я наричам вече наум, доктор Непохватка. Питам чичо Тимоти дали ми е донесъл роклята.

— Рокля? Каква рокля? — Плясвам го по огромната ръка. Твърда е като стомана, но той се преструва, че го боли и разтрива мястото. — О, онази рокля.

Трябва да изчакам да разтовари камионите, да занесе всичко до склада и да отвори кутиите. Накрая я намираме — синьо-зелена е и корсажът й е осеян с мънички кристали.