Джесика Кори: Произход

— Добро утро, Пиа — усмихва се Чичо Паоло и аз заемам мястото си на масата. — Откри ли нещо хубаво в доставката?

— „Скитълс“. — Залюлявам крака напред-назад и го наблюдавам, докато той си води бележки.

— А, да. — Той изважда стетоскоп и започва да ми мери пулса. — Не съм ял „Скитълс“ от години. Ще трябва да си взема.

— Късно е. Вече си ги заплюх — те са за партито ми.

— Партито — повтаря чичо Паоло. — Все още замисляш своя приказен бал, а? Отвори.

Отварям уста и той я попива с памучен тампон.

— Не е приказен бал, а истинско парти, като тези, които се правят в градовете.

— А ти какво знаеш за градовете?

— Четох за тях в речника — „урбанизирана площ, където живеят и работят голям брой хора“ — цитирам. Той само изсумтява, докато слага пробата от слюнката ми на стъклото на микроскопа. После, само за да видя как ще реагира, допълвам: — Знам, че Манаус е град.

Чичо Паоло изпуска памучния тампон.

— По дяволите. Отвори отново, трябва да взема друга проба.

Чудя се дали това „по дяволите“ е заради изгубената проба от слюнката ми или заради точното ми предположение.

— Значи е град!

— Пиа… — Той слага втората проба върху метална табличка и започва да си сваля скърцащите латексови ръкавици. — Никога не споменавай Манаус отново, ясно?

— Защо?

Ръцете му замръзват с наполовина свалени ръкавици и той няколко пъти си поема дъх отсечено, преди да ми отговори.

— Казвал съм ти много пъти, Пиа. Навън е опасно. Онези хора няма да те разберат. Ще ги уплашиш с това, което притежаваш, и те бързо ще започнат да ревнуват. Не можеш да умреш, но това не означава, че те не могат да ти сторят нещо лошо.

— Онези хора… — повтарям бавно.

— Да, онези навън . Те не виждат нещата като нас, Пиа. Те ще те затворят в кутия и никога няма да те пуснат, разбираш ли?

Кимам, като си мисля за врабчето в наелектризираната клетка и си представям, че съм на негово място. Потръпвам.

— Не споменавай Манаус повече — набляга той с тона, който обикновено пази за дните на тестовете, но лицето му омеква. Той хваща ръката ми. — Тук си в безопасност. Засега това е твоето място. Един ден, Пиа, ти ще видиш света. Не се съмнявай в това. Но докато светът не е готов да види теб , се опасявам, че трябва да се задоволиш с Литъл Кейм.

— Добре — отвръщам покорно.

Той се усмихва и стисва ръката ми.

— Аз бях тук в деня, когато се роди, нали знаеш. Бях първият, който те държа в ръце. Аз избрах името ти.

— Така ли? — Никога досега не го беше споменавал.

— Да. Пиа , защото означава благоговейна и точно това изпитах, когато те видях.

Очите му, приковани в моите, са топли и сериозни. Осъзнавам, че се усмихвам.

Останалата част от прегледа минава както винаги. Не отнема много време. Толкова съм свикнала с прегледа, че мога да го правя и сама. Сърдечен пулс, проба от слюнката, очи, уши и нос, проверка, проверка, проверка и готово.

Чичо Паоло се отказа от кръвните проби преди години — независимо от какъв материал са направени иглите и независимо колко силно натиска с тях, просто нищо не може да пробие кожата ми.

— Приключихме, Пиа. Отивай да работиш върху партито си или каквото имаш да правиш.

— Трябва да си полея орхидеите.

Той кима и свършва още няколко дреболии из лабораторията, преди да си тръгне.

Едва съм поляла първото цвете, когато чувам стъпки и се обръщам да видя какво е забравил чичо Паоло. Но не е той. Доктор Непохватка е.

— Ти какво искаш? — питам я.

Тя вдига изненадано вежди. Червени са като косата й.

— Защо не се успокоиш? Искам само да си поприказваме. Така и не се запознахме като хората онзи ден.

Прекрасно. Обръщам се отново към орхидеите си.

— Здравей. Приятно ми е да се запознаем.

— „Приятно ми е да се запознаем“ — отвръща ми тя със същия равен тон. — Небеса, дете, поне ми дай шанс, преди да решиш, че съм ти враг. Хайде, дай да ти помогна.

Тя се опитва да ми вземе лейката, при което я преобръща и намокря целите ми обувки.

— Опа! — казва тя, докато аз гледам надолу, а доктор Непохватка търси кърпа и ми я подава. Попивам водата и прехапвам език, за да не кажа нещо обидно, за което после ще съжалявам. Доктор Непохватка сяда върху масата за опити и се оглежда наоколо.

— Ужасни снимки — казва тя, докато разглежда портретите ми по стените.

— Те са перфектни . — Обикновено не бих го изтърсила така пред някого, но не мога да се сдържа. Тази жена просто успява да ме раздразни.