Орсън Кард - Следотърсачът

Да спасяваш човечеството е безумен занаят. Или пък досаден. Всичко зависи от това в кой етап от процеса участваш.

Риг и Бащата обикновено залагаха капаните заедно, защото Риг притежаваше умението да вижда пътеките, все още използвани от животните, които искаха да заловят.

Бащата беше сляп за тях — никога не успяваше да види тънките трепкащи дири във въздуха, маркиращи преминаването на живи същества през света. Но за Риг това бе, и открай време беше, сред онова, което очите му виждаха без никакви усилия. Колкото по-прясна беше следата, толкова по-синкаво бе сиянието. По-старите бяха зелени и жълти, а съвсем древните биеха на червено.

Още докато прохождаше, Риг бързо научи какво означава сиянието, защото виждаше как всички, където и да отидат, оставят дири след себе си. Освен цвета, във всяка от тях имаше и нещо като характерен знак и с годините Риг започна умело да ги разпознава. Само с един поглед определяше разликата между човек и животно или между различните видове, а вгледаше ли се, можеше така ясно да различи следите, че да проследи пътя на отделен човек или звяр.

Веднъж, когато Бащата едва бе започнал да го извежда да залага капани, Риг допусна грешката да проследи зеленикава диря. Щом стигнаха края й, намериха само няколко стари кости, разпръснати на мястото, където животните бяха разкъсали трупа преди много месеци.

Бащата не се разсърди, всъщност дори явно се развесели.

— Трябва да намираме животни, чиито кожи са все още пресни — обясни той. — И с малко месо по тях, за да ядем. Но ако имах колекция от кости, тези щяха да ми дойдат добре. Спокойно, Риг.

Бащата никога не критикуваше Риг, що се отнасяше до умението му да издирва следи.

Той просто приемаше уменията на сина си и го насърчаваше да ги развива. Но винаги, когато Риг започнеше да разказва на някого какво умее или дори да говори за друго, но така, че останалите биха могли да разберат за неговата необичайна способност, Бащата беше безмилостен и веднага го караше да млъкне, а после, когато останеха сами, го нашибваше с пръчка по голите бедра.

— Това е твоят живот — казваше Бащата. — Има хора, които биха те убили заради това. И други, които ще те отнемат от мен, ще те отведат на ужасно място и ще те накарат да издирваш следи за тях, за да убиват после откритите от теб.

И за да накара Риг да проумее колко е сериозно всичко това, додаваше:

— А това няма да бъдат зверове, Риг. Ти ще им помагаш да убиват хора.

Може би Бащата не биваше да му казва това, защото то остана да витае в ума на Риг месеци наред — и не само го караше да сънува кошмари. Караше го да се чувства могъщ и да мисли, че неговата способност може да помогне на хората да издирват престъпници.

Но всичко това ставаше, когато Риг беше още малък, седем или осемгодишен. Сега той бе на тринайсет и гласът му най-сетне мутираше, а Бащата постоянно му обясняваше разни дреболии за общуването с жените. Те харесват това, мразят онова, никога не биха се омъжили за момче, което прави това или не прави онова.

— Къпането е най-важното нещо — често повтаряше Бащата. — За да не вониш. Момичетата не обичат вонящи момчета.

— Ама студено е — възразяваше Риг. — По-късно ще се изкъпя, преди да се приберем у дома.

— Ще се къпеш всеки ден — отсичаше Бащата. — И на мен не ми харесва вонята ти.

Риг не вярваше на това. Те винаги бяха заедно и ако той вонеше, Бащата несъмнено би го усетил. Но кожите, които вземаха от уловените животни, воняха много по-гадно, отколкото би могъл да вони Риг. Всъщност вонята на животински кожи беше основният мирис на Риг — тя лепнеше по дрехите и косата му. Но той не спореше. От спорове нямаше смисъл.

Например тази сутрин, преди да се разделят, те вървяха през гората и разговаряха. Бащата насърчаваше разговорите.

— Ние не сме ловци, а трапери — обясняваше той. — Няма значение дали животните ще побегнат сега от нас, защото ще ги хванем по-късно, когато не могат да ни видят, да ни чуят и дори да ни подушат.

Така Бащата използваше безкрайните им разходки, за да го учи.

— Ти си тежък случай на невежество, момче — често казваше той. — Трябва да дам всичко от себе си, за да изцеря тази болест, но явно колкото повече те уча, толкова повече не знаеш.

— Вече знам всичко, което ми е нужно да знам — винаги отговаряше Риг. На което Бащата винаги отговаряше: