Орсън Кард - Ксеноцид

— Днес един от братята ме попита: „Не е ли ужасно ограничение да не можеш да помръднеш от мястото си?“

— И ти отговори…?

— Отвърнах, че сега съм по-свободен от него. Неспособност

та да се движа ме освобождава от задължението да действам.

— О, вие, говорещите същества, какви лъжци сте!

Хан Фейдзъ седеше в поза лотос на голия дървен под до смъртното ложе на жена си. Допреди миг вероятно е бил задрямал, не беше сигурен. Сега обаче вниманието му бе насочено към промяната в дишането й; промяна, ефирна като полъха от крилцата на прелитаща пеперуда.

Дзян Цин, от своя страна, сигурно също беше усетила някаква промяна у него, защото заговори.

Гласът й бе много тих, ала Хан Фейдзъ я чуваше съвсем ясно, защото в къщата цареше пълна тишина. Беше помолил приятелите и прислужниците си да не вдигат никакъв шум в заника на живота на Дзян Цин. Имаше достатъчно време за безгрижна врява през настъпващата дълга нощ, когато нямаше да чува вече приглушените думи от устата й.

— Още не съм умряла — прошепна тя.

Посрещаше го с тези слова всеки път щом се събудеше през последните няколко дни. Отначало думите й му се струваха иронични, но сега знаеше, че в тях се крие разочарование. Тя копнееше за смъртта, и не защото не беше обичала живота, а защото смъртта бе неизбежна — а онова, което не може да бъде избегнато, трябва да се приема с готовност. Такъв бе Пътят. Дзян Цин не беше стъпвала и крачка встрани от Пътя през целия си живот.

— Значи боговете са милостиви към мен — отвърна Хан Фейдзъ.

— Към теб — повтори тя с въздишка. — Върху какво размишляваме?

Това бе характерният й начин да го подкани да сподели с нея мислите си. Когато други го молеха да сподели съкровените си мисли, той се чувстваше, сякаш го шпионират. Дзян Цин обаче го питаше само за да може и тя да мисли в същата насока — двамата се бяха слели в една обща душа.

— Размишляваме върху естеството на желанието — отвърна той.

— Чие желание? И за какво?

„Моето желание твоите кости да оздравеят и да заякнат така, че да не се чупят при най-слабия натиск. Да можеш отново да се изправиш или поне да вдигнеш ръка, без собствените ти мускули да отчупват парченца от костите ти. Да не гледам как вехнеш, докато теглото ти не спадне до осемнайсет килограма. Никога не съм си давал сметка колко сме били щастливи, преди да научим, че не можем да останем заедно.“

— За моето желание — отвърна той. — За теб.

— „Човек копнее само за онова, което не притежава.“ Кой бе казал това?

— Ти. Някои казват: „за онова, което не може да притежава.“ Други: „за онова, което не е писано да притежава“. Аз казвам: „Човек може да желае истински само онова, на който никога няма да се насити.“

— Аз съм твоя завинаги.

— Ще те загубя довечера. Или утре. Или другата седмица.

— Нека размишляваме върху естеството на желанието — прекъсна го Дзян Цин; както винаги, използваше философските теми, за да разсее растящата му меланхолия.

Той опита да й се противопостави, но само за да се пошегува:

— Ти си строг владетел. Както предшественичката на сърцето си, и ти не позволяваш на другите хора да показват слабостите си.

Дзян Цин бе кръстена на една жена, революционен водач от древността, която опитала да поведе хората по нов Път, но била предадена от страхливци. Не беше справедливо, мислеше Хан Фейдзъ, съпругата му да умира преди него: нейната предшественичка на сърцето бе надживяла мъжа си. Освен това жените трябва да живеят по-дълго от съпрузите си. Жените са по-съвършени създания. А и по-голяма част от тях остава да живее в децата им. Те никога не са толкова самотни, колкото един мъж.

Дзян Цин не му позволи да се върне към мрачните мисли:

— За какво копнее един мъж, когато жена му умре?

Без да се замисля, Хан Фейдзъ й отговори по най-лъжливия възможен начин:

— Да легне до нея.

— Желанието на тялото.

Тъй като тя бе решена да продължи този разговор, Хан Фейдзъ продължи размишленията си в тази насока:

— Желанието на тялото е да действа. То включва всички докосвания, ежедневни и интимни, и обикновените движения. Така, ако с периферното си зрение мъжът мерне нещо да се движи и му се стори, че мъртвата му жена се е появила на прага, той няма да се успокои, докато не отиде до вратата и не се увери, че не е била тя. А ако се събуди от сън, в който е чул гласа й, той ще й отговори, сякаш тя е там и може да го чуе.