Орсън Кард - Ксеноцид

— Обещай.

„Ще го направя. Обещавам“ — помисли си той. Ала не успя да изрече тези думи на глас. Не знаеше защо, но нещо у него се противеше.

В тишината, докато тя чакаше отговора му, по чакъла пред входната врата на къщата се чу звук от тичащи крака. Това можеше да е само Цинджао, връщаща се от градината на Сун Чаопи. Само на нея бе разрешено да тича и да вдига шум в тези дни на мълчание. Те зачакаха, знаеха, че детето ще дойде първо да види майка си.

Вратата се плъзна почти безшумно. Дори Цинджао бе повлияна от атмосферата на траур. Но макар че стъпваше на пръсти, тя сякаш танцуваше, припкаше едва ли не в галоп. Не притисна болната в прегръдките си — помнеше този урок, макар че ужасната синина вече бе изчезнала от лицето на Дзян Цин; преди три месеца Цинджао беше прегърнала майка си и бе счупила челюстта й.

— Преброих двайсет и три бели шаранчета в потока в градината — изчурулика Цинджао.

— Толкова много…

— Струва ми се, че нарочно се показваха, за да ги видя. За да ги преброя. Никой не искаше да остане незабелязан.

— Обичам те — прошепна Дзян Цин.

Хан Фейдзъ чу нова промяна в гласа й — лек звук като от пукане, сякаш от гърлото й излизаха мехурчета.

— Мислиш ли, че като съм видяла толкова много шаранчета, означава, че боговете ще говорят и на мен? — попита Цинджао.

— Ще се моля на боговете да ти говорят.

Дишането на Дзян Цин стана накъсано. Хан Фейдзъ коленичи и се вгледа в жена си. Очите й се бяха разширили, в тях се четеше ужас. Мигът бе настъпил.

Тя раздвижи устни. „Обещай“ — искаше да каже, макар че вече не можеше да издаде звук.

— Обещавам — каза Хан Фейдзъ.

Дишането й секна.

— Какво ти казват боговете, когато ти говорят? — попита нищо неподозиращата Цинджао.

— Майка ти е много уморена — каза Хан Фейдзъ. — Остави я.

— Ама тя не ми отговори. Какво казват боговете?

— Споделят тайни. Никой, който ги чуе, няма право да ги издава.

Цинджао кимна. Отстъпи назад, сякаш се канеше да си тръгне, но спря.

— Мога ли да те целуна, мамо?

— Леко по страната — отвърна Хан Фейдзъ.

На Цинджао, дребничка за четиригодишно момиченце, не й се наложи да се навежда много, за да допре устни до лицето на майка си.

— Обичам те, мамо.

— Остави ни сега, Цинджао — настоя Хан Фейдзъ.

— Ама мама не ми отговори, че и тя ме обича.

— Каза го по-рано. Не помниш ли? Сега е много уморена и отслабнала. Тръгвай.

Той изрече последните думи достатъчно строго, така че Цинджао излезе, без да задава повече въпроси. Едва след като тя затвори вратата, Хан Фейдзъ си позволи други чувства освен любов към нея. Той коленичи до тялото на Дзян Цин и опита да си представи какво се случваше с нея в момента. Душата й бе излетяла и вече беше на небето. Духът й щеше да се забави повече; може би щеше да остане в тази къща, ако наистина тук е била най-щастлива приживе. Суеверните вярваха, че всички духове на мъртвите са опасни, и оставяха талисмани, за да ги държат далеч. Онези, които следваха Пътя обаче, знаеха, че духът на един добър човек никога не може да предизвика пакости или злини, защото добрината им произлизаше от любовта на духа им към съзиданието. Духът на Дзян Цин щеше да носи благополучие на дома години занапред, ако избереше да остане.

Ала въпреки че опитваше да си представи душата и духа й според учението на Пътя, една частичка от сърцето му с мъчителна студенина чувстваше, че единственото, останало от Дзян Цин, е това крехко, съсухрено тяло. Тази нощ то щеше да изгори като суха хартия и от нея нямаше да остане нищо освен спомена в сърцето му.

Дзян Цин бе права. Без нея той вече започваше да се съмнява в боговете. И те го забелязваха — нищо не им убягваше. Изведнъж той почувства непреодолимо желание да извърши ритуала на пречистване, докато не се освободи от всички нечестиви мисли. Дори сега те не можеха да го оставят ненаказан. Дори сега, пред смъртното ложе на жена му, боговете настояваха да засвидетелства почитта си към тях, преди да е пролял и една сълза за нея.

Отначало той помисли да го отложи, да остави ритуала за по-късно. Беше се научил да го забавя с цял ден, без да показва вътрешните си терзания. Можеше да го стори и сега, но само ако затвори напълно сърцето си. Нямаше смисъл. Истинската тъга можеше да дойде едва след като задоволи боговете. Затова, коленичил на пода, той започна ритуала.

Още се гърчеше, когато един прислужник надникна в стаята. Макар че слугата не каза нищо, Хан Фейдзъ чу тихото плъзгане на вратата и веднага се досети какво си е помислил: „Дзян Цин е мъртва, а Хан Фейдзъ е толкова благочестив, че разговаря с боговете още преди да е обявил смъртта й пред домакинството.“ Без съмнение някои щяха да решат, че самите богове са слезли да отнесат Дзян Цин, тъй като тя бе известна с необикновената си святост. Никой нямаше да се досети, че дори когато изпълняваше религиозния ритуал, сърцето му бе пълно с обида, задето боговете си позволяват да изискват това от него.