Орсън Кард: Ксеноцид

— Поредната атака срещу владетелите на Стоте свята, а?

Валънтайн остана с гръб към съпруга си; по гласа му знаеше точно какво ще бъде изражението му. Усмихна се, без да го поглежда. След двайсет и пет години брак умееха да се виждат, без да се гледат.

— Направихме Раймъс Ойман за посмешище.

Якт се наведе над нея в работната кабинка; приближи лицето си толкова, че тя усети дъха му, докато той четеше текста. Не беше вече млад — да се наведе, му костваше немалко усилия.

Той заговори, но лицата им бяха толкова близо, че тя усети допира на устните му върху страната си.

— Отсега нататък дори майката на този беден нещастник ще поставя ръка пред устните си, щом го види.

— Трудно беше да му придам хумористична нотка. Все се изкушавах да се нахвърля срещу него с обвинения — призна Валънтайн.

— Така е станало по-добре.

— О, знам. Ако бях дала воля на гнева си, ако бях започна ла да описвам всичките му престъпления, щях да го направя да изглежда още по-страшен и жесток. Законодателите щяха да го заобичат още повече, докато страхливците от всички светове превиват гръб още по-ниско пред него.

— Ако ще се навеждат по-ниско, трябва да купят по-тънки килими.

Тя се засмя, но по-скоро защото гъделичкането от устните му по страната й започна да става нетърпимо. Освен това извика у нея желания, които не можеха да бъдат задоволени по време на това пътуване. Космическият кораб бе твърде тесен и претъпкан, за да им осигури каквато и да било интимност.

— Якт, стигнали сме почти половината път. Издържали сме и повече без това.

— Можем да поставим надпис „Не ни безпокойте“ на вратата.

— Значи трябва да сложим и друг: „Голи старци съживяват далечни спомени“.

— Аз не съм стар!

— Преминал си шейсетте.

— Ако старият войник още може да стои мирно и да отдава чест, защо да не участва в парада?

— Никакви паради по време на това пътуване! Остават още две седмици. Само да се срещнем със заварения син на Ендър и отиваме на Лузитания.

Якт се изправи, измъкна се от каютата и изпъна гръб в коридора — едно от малкото места на кораба, където можеше да го направи, макар и с пъшкане.

— Скърцаш като ръждясала врата — отбеляза Валънтайн.

— Чувал съм да издаваш същите звуци, като ставаш от бюрото. Не съм аз единствената износена, похабена, нещастна развалина в това семейство.

— Махай се и ме остави да изпратя това:

— Няма вече какво да правя на този кораб — оплака се Якт.

— Компютрите вършат всичко, а това возило няма опасност да излезе от пътя или да попадне в морска буря.

— Прочети някоя книга.

— Тревожа се за теб. Само работа, никакви удоволствия — това ще те превърне в злобна стара вещица.

— Всяка пропиляна в празни приказки минута тук е осем часа и половина реално време.

— Нашето време тук, на този кораб, е също толкова реално, както и тяхното. Понякога ми се иска приятелите на Ендър да не бяха успели да установят връзка между кораба ни и планетата.

— Това отнема изключително много компютърно време.

Досега само военните можеха да комуникират с космически кораби, движещи се със скорости, близки до светлинната. Щом приятелите на Ендър са го постигнали, аз се чувствам задължена да използвам връзката.

— Не го правиш от чувство за дълг към някого.

Прав беше.

— Ако пиша по една статия на всеки час, Якт, това означава, че за останалата част на човечеството Демостен публикува по нещо веднъж на три седмици.

— Не можеш да пишеш по една статия на час. Трябва да спиш, да се храниш.

— Само ми губиш времето с приказки. Изчезвай, Якт.

— Ако знаех, че спасяването на една планета от гибел означава да се върна към девствеността си, никога нямаше да се съглася да участвам.

Това бе само наполовина шега. Напускането на Трондхайм бе трудно решение за цялото семейство — дори за нея, въпреки че щеше да види отново Ендър. Децата вече бяха пораснали (почти) и виждаха в пътуването голямо приключение. Плановете им за бъдещето не бяха свързани с някое определено място. Никой от тях нямаше да става моряк като баща им; всички ги очакваше кариера на учени, живот сред публични речи и самотни разсъждения, като на майка им. Можеха да водят този тип съществуване с еднакъв успех където и да е по света. Якт се гордееше с тях, макар да изпитваше известно разочарование, че той ще е последният от седем поколения, кръстосвали моретата на Трондхайм. А сега заради нея и той се беше отказал от морето. Напускането на Трондхайм бе най-голямата жертва, която тя можеше да поиска от него, и той се беше съгласил, без да се двоуми.