Орсън Кард - Следотърсачът

— Върни се на мястото, където се разделихме — каза Бащата. — Изчакай там до сутринта и събери уловеното от капаните. Свърши, каквото трябва да се свърши, събери всички капани и гледай да не изгубиш нито един, а после занеси кожите в нашето скривалище. Вземи оттам всички кожи и ги занеси в селото. Товарът ще е тежък, но ще издържиш, ако често си почиваш — въпреки че още не си се източил до пълния си ръст. Няма закъде да бързаш.

— Разбирам — каза Риг.

— Питал ли съм те дали разбираш? То е ясно, че разбираш. Не ми губи времето.

„Моята една дума не загуби толкова време, колкото твоите три изречения“ — каза си Риг наум.

— Вземи за кожите колкото можеш, преди да кажеш, че съм мъртъв — ще те лъжат по-малко, ако ме чакат да се върна, за да проверя сметките.

Риг не каза нищо, ала си мислеше: „Знам какво да направя, татко. Ти си ме учил да се пазаря и мен ме бива в това“.

— После трябва да отидеш да намериш сестра си.

— Сестра ми?! — избърбори Риг.

— Тя живее с майка ти — рече Бащата.

— Майка ми е жива? Как се казва тя? Къде живее?

— Нокс ще ти каже.

Нокс? Жената, която държеше хана, в който понякога отсядаха?

— Кажи ми! Защо ме накара да смятам, че майка ми е мъртва? И сестра… Татко! Защо си го пазил в тайна? Защо никога не съм виждал майка си?

Отговор не последва.

— Извинявай. Знам, обещах, че няма да споря, но ти никога не си ми го казвал. Бях поразен и не се сдържах. Извинявай. Кажи ми какво още мислиш, че трябва да направя.

Отговор не последва.

— О, Татко! — изплака Риг. — Кажи ми още нещо! Не ме наказвай така! Говори ми!

Отговор не последва.

Риг се замисли така, както знаеше, че би очаквал от него Бащата, и най-сетне каза онова, което знаеше, че Баща му би искал да каже:

— Не зная дали ме наказваш с мълчание, или вече си мъртъв. Дадох клетва да не поглеждам и ще я удържа. Затова ще тръгна и ще изпълня нарежданията ти. Ако не си мъртъв и имаш да ми казваш още нещо, кажи го сега, говори сега, моля те, говори сега.

Трябваше да замълчи, защото ако Бащата не беше умрял, Риг не искаше той да го чуе, че плаче. „Моля те“ — продължи тихо наум, ридаейки.

— Обичам те, Татко. Винаги ще ми липсваш. Знам го.

Ако това не подтикнеше Бащата да заговори, нищо друго не би могло.

Отговор не последва.

Риг се обърна решително и пое обратно по собствената си ярка диря сред дърветата и храсталака, по сърнешката пътека към последното място, където беше видял Баща си жив.

Рам Один бе възпитан като пилот на космически кораби. Баща му беше приел името на норвежкия бог на небето за фамилно име; пак баща му се бе погрижил той да бъде абсолютно подготвен да започне обучението си за астронавт две години преди обичайното време. Всяко излишно богатство на земята бе влагано в строежа на първите междузвездни колонизаторски кораби на човечеството. Той отне четирийсет години. Под сянката на лунния прах, който все така не пропускаше повече от една трета от слънчевите лъчи до повърхността на Земята, чувството за неотложност почти не отслабваше.

Всички разбраха колко близко бе човечеството до смъртта, когато кометата премина покрай Земята и се заби в близкото лице на Луната. Дори и сега не беше сигурно дали орбитата на Луната ще се стабилизира — астрономите се деляха почти поравно помежду си на такива, които смятаха, че рано или късно тя ще се сблъска със Земята, и други, според които ще се стигне до ново равновесие. Затова всички оцелели след първите ужасни години на световен студ и глад се посветиха на построяването на два еднакви кораба. Единият щеше да запълзи из Космоса с десет процента от скоростта на светлината, а в него поколение след поколение бъдещи колонисти щяха да живеят, остаряват и умират в затворена екосистема.

Другият кораб, корабът на Рам, щеше да пътува седем години, отдалечавайки се от Слънчевата система, а после щеше да направи дързък скок в теоретичната физика.

Или време-пространството трябваше да бъде накарано да се сгъне, да прескочи деветдесет години и да отдалечи колонизаторския кораб само на седем години път от земеподобната планета, която бе неговата крайна цел, или корабът щеше да се погуби в този опит… или пък нищо нямаше да се случи и той щеше да продължи да пълзи още деветстотин години, докато достигне своя нов свят. Колонистите на кораба на Рам спяха на път за точката на сгъване. Ако всичко минеше добре, те щяха да продължат да спят и по време на сгъването и да се събудят чак когато приближат целта си. Ако нищо не се случеше, щяха да бъдат събудени, за да започнат да обработват обширната вътрешност и да бъдат първото от трийсет и петте поколения, които трябваше да се сменят в колонията до пристигането. Самият Рам през цялото време щеше да остане буден.