Джесика Кори - Произход

Поемам Рузвелт в ръцете си, галя меката му козина и усещам как сърцето му бие в дланта ми.

— И точно както всички се надявали през тези сто години на изследвания, експерименти и селективно размножаване… аз съм безсмъртна.

— Значи — казва Хариет, като гаси цигарата си върху масата за прегледи и я хвърля в кошчето, — това е всичко? Ето те теб, безсмъртната, перфектна Пиа. Изглежда ми като края на пътя. Или някъде наблизо има някое безсмъртно, перфектно гадже? — Тя се оглежда, сякаш очаква някой да се крие зад пълния с проби от слюнка хладилник.

— Какво имаш предвид?

— Доколкото разбирам, целта на съществуването на това място е да се създаде нова раса от свръх хора …

— Свръх какво?

— Безсмъртни. Но виждам само едно мършаво момиче със самочувствие, по-голямо от размера на сутиена му.

— Не съм мършава — казвам, изправям рамене и я поглеждам свирепо.

— Да, да. — Тя махва с ръка пренебрежително. — Забравих, ти си перфектна. Както и да е, ето го моят въпрос: къде е господин Перфектен?

Кимам с разбиране и поемам дълбоко въздух.

— Ами щом завърша обучението си и стана част от екипа Имортис, ще го създадем. — След като изричам на глас мечтата си, сърцето ми почва да бие в очакване. Усмихвам се гордо.

По някаква причина тя избухва в смях. Обляга се на масата, хваща главата си с ръце и се смее с пръхтене. Когато вдига пак поглед към мен, явно забелязва изражението ми, защото спира.

— Извинявай, Пиа. Аз просто… — Едва не започва отново, но се овладява. — Като чух какво каза… Обзалагам се, че си първото дете в историята, което може откровено да изрече нещо такова …

— В това, което казах, няма нищо лошо.

— Не, не.

Усещам, че тя продължава да полага усилия да не се смее и се ядосвам още повече.

— Бих искала да престанеш.

— С кое?

— Да ми се подиграваш. Държиш се така, сякаш всяко нещо, което кажа… е глупаво.

Тя се намръщва и идва при мен. Сепвам се, когато ме хваща за ръка.

— О, Пиа. Не мисля, че си глупава. Но трябва да разбереш. Тук съм само от един ден. Дойдох с впечатлението, че ще извършвам рутинни изследвания и ще водя обикновена документация. Но вместо това намирам теб . Изумително красива млада жена, която ми казва, че е безсмъртна. И освен това може да го докаже. Събра ми се много.

По лицето й разбирам, че казва истината, но продължавам да съм ядосана.

— Все едно, не е твоя работа. Както и ти каза, тук си за рутинни изследвания. Не за да изследваш мен.

— Така ли? — Тя накланя глава. — Веднъж изследвах една бяла тигрица в зоологическата градина в Сан Франциско. Тя беше арогантна като теб. Красиво създание, което осъзнава своята уникалност и я носи като медал върху снежното си палто. Никога не бях срещала толкова надменно животно преди Саша.

Мисля си, че може би отново се шегува с мен, но не съм сигурна, затова питам:

— Какво е Сан Франциско?

— Какво каза? — пита друг глас.

И двете с изненада виждаме застаналия на входа чичо Паоло. Веднага разбирам, че Хариет Фийлдс ще си има неприятности. Усмихвам се широко на чичо Паоло:

— Здрасти! Доктор Фийлдс тъкмо ми разказваше за Сан Франциско!

Тя завърта глава и ме дарява с поглед, който може да изгори и подгизнали памукови дървета.

— Разбира се, че не правех това, млада госпожице! — И отново се обръща към чичо Паоло. — Не й разказвах!

— Доктор Фийлдс — казва той студено, като все още ме наблюдава, — може ли да поговорим в кабинета ми?

Тя изпъшква и вдига ръце.

— Е, хайде де! Нова съм тук! Дайте ми малко въздух!

— Доктор Фийлдс, ако обичате . — Чичо Паоло не е никак доволен. Ама никак. Решавам да се измъкна и си затварям устата. Доктор Непохватка ме поглежда раздразнено и напуска стаята. Чичо Паоло остава за момент с мен. Изражението му ми напомня на Алай, когато лови мишки в менажерията.

— Пиа, ще е най-добре, ако не приказваш с доктор Фийлдс няколко дни.

— Тя неприятности ли си има? — питам.

Погледът му става още по-студен.

— Моля те, отиди си в стаята.

Е, сега вече съм просто бясна.

— Не!

— Пиа. В стаята си. Моля. — Това „моля“ звучи повече като предупреждение, отколкото като молба.

Не мога да устоя на този поглед дълго и бързо омеквам.

— Добре — тръгвам гордо през помещението. Ако имах опашка като Алай или като онази бяла тигрица на доктор Непохватка, щях да я размахам.

В стаята си сядам на леглото с изправен гръб и кръстосани крака, прегръщам възглавницата и се взирам навън. Зад металните решетки и електрическата ограда джунглата е безмълвна, сякаш очаква нещо. Или някого. За един налудничав момент си представям, че очаква мен .