Джесика Кори: Произход

— Правилно — отвръща тя и замислено ме наблюдава. — Не успях дори да измия от лицето си праха от пътя, преди твоят доктор Паоло Алвес да ме прикове в ъгъла и да ми изнесе цялата лекция за Пиа.

— Лекция за Пиа? — Любопитството за момент надвива ината ми и се приближавам към нея. — Какво е това?

— Да не би да не си я слушала? — Тя вади кутия цигари от джоба си и запалва една. Мразя цигарите. Те са единственото нещо на света, от което ми прилошава, макар майка ми да казва, че просто не харесвам миризмата и всъщност ми няма нищо. — Да, Алвес ме притисна в ъгъла и направо ми дишаше в деколтето, докато ми обясняваше за поверителността, как съм подписала договор, какви са последиците и всякакви други страхотии. И в центъра на всичко това… — Тя пое дълбоко и издиша към мен облак отвратителен дим: — … беше ти.

— Ами — отговорих й сковано, — нали аз съм причината за съществуването на това място.

— Трябва да призная, че нямах представа в какво се забърквам, когато приех тази работа. Мислех, че идвам само да изследвам клетъчния строеж на комарите и може би да клонирам няколко плъха. Казаха ми, че това е изследователски център, насочен към лечението на най-тежките болести — рак, сърдечни заболявания… — Лицето й внезапно застина, сякаш виждаше нещо в далечината. — … церебрална парализа. Наистина си помислих, че е странно да подпиша договор за минимум трийсет години, но… — Тя явно е забравила за цигарата между показалеца и средния й пръст. Тънката струя дим се къдри около лицето й. — Е, нека просто да кажем, че сделката, която ми предложиха, беше много убедителна.

Тя отново насочва поглед към мен и свива очи подозрително.

— И после, по пътя насам, изживях цялата тази шпионска история. Този Тимоти, който има телосложение на лос, не искаше да ми каже нищо . И знаеш ли какво — първото нещо, което ме попита, беше дали мога да купя рокля за седемнайсетгодишно момиче!? — Тя поклаща глава и за първи път забелязвам, че непокорните й червени къдрици сега са сплетени на плитка през рамото й. С поставена под някакъв контрол коса тя е доста красива и по-млада, отколкото си помислих в началото.

— Роклята не е лоша — казвам и свивам рамене. Няма нужда да добавям, че веднага се влюбих в тази рокля. Не искам да си помисли, че сме приятелки или нещо подобно.

— Странно е да се прави официално парти насред джунглата.

— Приказваш си каквото ти дойде наум, нали?

— Винаги. Без съмнение. Само по този начин съм сигурна, че съм наистина оригинална.

— Защо дойде в Литъл Кейм?

— Не ме ли чу? За да изучавам тапири и трипръсти ленивци.

— Какво ти каза чичо Паоло за мен?

— Че си безсмъртна .

По начина, по който цигарата потрепва между устните й, познавам, че не го вярва.

— Такава съм.

— Ха. Каза също, че си перфектна.

— И това е така.

— Пфу! Разбира се, мила.

— Наистина! — Настръхвам като Алай. — Гледай!

Взимам един скалпел от масичката с инструменти на чичо Паоло. Очите на доктор Непохватка се разширяват.

— Пиа…

— Само гледай ! — Прокарвам го по ръката си и натискам с всичка сила. Боде ме, но само малко. Усещам болка, но не толкова силно, колкото другите хора. Едва забележимата бяла резка е единственото доказателство за допира на острието, но и тя изчезва след секунди.

Доктор Непохватка зяпа с ококорени очи, напълно забравила за цигарата между пръстите си.

— Леле, ти ме разби!

Това може би звучи странно, но съм необикновено доволна от реакцията й. Оставям скалпела, отивам до чекмеджето, изваждам навита карта и я разтварям на масата за прегледи пред нея. Тя наблюдава всяко мое движение с изострено внимание.

— Какво е това?

— Това — обявявам с немалка гордост — е моето родословно дърво. Чичо Паоло разказа ли ти историята на Литъл Кейм, моята история, всичко това?

— Каза, че ще го включи в инструктажа ми довечера, но…

— Тя се навежда напред и прошепва: — Аз съм доста нетърпелива жена. Затова давай, разкажи ми.

— Добре — започвам, развълнувана, че си имам слушател. Никога досега не съм имала възможността да разкажа на някого историята си, не и по този начин. — Всичко започнало преди 100 години, през 1902 година. Група учени пристигнали в джунглата, за да търсят нови растения, които да използват за лекарства. Те навлезли доста по-навътре от предшествениците си и срещнали туземци, които никога до този момент не били виждали хора с бяла кожа и мустаци. Експедицията била водена от биолог и ботаник на име Хайнрих Фолк. Той чул за растение в самото сърце на джунглата, което удължавало човешкия живот. Всички други смятали това за мит. Подобни истории били по-многобройни от листата на памуково дърво и никоя от тях не била доказана. Но доктор Фолк го открил. Epidendrum elysius. Нарекъл го елизиум. В цялата дъждовна гора и в целия свят то се среща само на едно-единствено място. Долината на Фолк. Казват, че не е далеч оттук, но самата аз никога да не съм ходила там.