Джесика Кори: Произход

— О-о! — ахвам аз при вида й.

Майка ми идва и я взима. Вдига я пред мен и лицето й става нетипично радостно.

— Прекрасно — казва тя. — Шифон и коприна… и дори ти отива на очите. Изненадана съм от теб, Тимоти! Очаквах, че щом ти пазаруваш, ще се върнеш с тога с ягуаров десен или нещо ужасно от този род.

— Мамо! — ахвам аз и се навеждам да запуша ушите на Алай. — Ти го обиждаш!

— Заслугата не е моя — заявява чичо Тимоти. — Накарах Фийлдс да я избере. Да изпратиш мъж като мен на пазар за празнична рокля… ха!

— Отиди да я пробваш! — настоява мама.

— Не, тя е за партито ми. Няма да я облека до рождения си ден.

Още две седмици. Едва ще устоя. Откакто научих за партитата, се молех с месеци за едно истинско. Накрая всички се съгласиха, макар и неохотно. Смокингите са рядкост в дъждовната гора. За щастие чичо Тимоти вече имаше планиран курс за провизии, така че една от разпилените в склада кутии трябва да е натъпкана с дрехи за парти. Чичо Паоло все още ми мърмори за разноските и всичките главоболия, но с половин уста, защото иначе изобщо не би се съгласил на всичко това.

— Ето — казва чичо Тимоти и ми връчва малък пакет. Това е кутията с надпис „Скитълс“, той вече я е отворил и съдържанието се изсипва в шепите ми. — Опитай тези.

Очаквам шоколад, защото малките бонбони приличат на външен вид на М&М (които чичо Тимоти ми донесе предишния път), но вместо това имат плодов вкус.

„Хубави са.“

Изсипвам половин пакет в устата си и решавам, че искам „Скитълс“ вместо торта на рождения си ден. Мама обикаля, за да помогне в описването на кутия със спринцовки и други медицински принадлежности, а аз вървя след чичо Тимоти, докато той наблюдава разопаковането.

— Чичо Ти — казвам, опитвайки се да звуча възможно най-безгрижно, — що за място е Манаус?

Той е с гръб към мен, но виждам как мускулите на рамената му се стягат. Когато се обръща, си придавам най-решителното изражение.

— Е? Вярно ли е, че трябва да минеш през Манаус, за да стигнеш до което и да е място?

Той се оглежда, но никой не е чул въпроса ми. Надвесва се над мен и мрачното му лице се озовава на сантиметри от моето.

— Не ми задавай такива въпроси, Пиа. Знаеш, че е против правилата. Искаш ли да ме забъркаш в неприятности?

Намръщвам се и козината на Алай, който е до мен, леко настръхва.

— Няма да издам на никого, че си ми казал. Хайде , чичо Ти! Знам всичко за протозоите и митохондриите и мога да ти кажа към кой род и вид спадат всички животни в менажерията, но всичко, което наистина искам да знам, е за джунглата!

— Не, Пиа. — Той се отдръпва, преструва се на много зает и продължава да разтоварва камиона.

Наблюдавам го известно време, но дори и перспективата за още „Скитълс“ вече не ме привлича. Денят на доставката е съсипан. Излизам от склада с Алай и се сърдя на чичо Ти, на мама, на чичо Антонио и на доктор Непохватка, задето въобще спомена Манаус.

Правилата. Глупавите правила ги има от трийсет години. Във фоайето е закачен дълъг списък с тях, за да не може никой да ги забрави. Никакви книги, списания или книги от външния свят, освен ако не са научни книги, но дори те минават под редакцията на чичо Паоло. Имам книги по биология, пълни със зачеркнати параграфи и изличени снимки. Всяка музика тук трябва да бъде само инструментална, без текст. Никой не говори за външния свят — или поне докато аз съм наблизо. Никакви карти. Никакво радио. Никакви снимки. Всичко, което чичо Паоло като директор на Литъл Кейм е определил като оказващо „вредно влияние“, е иззето и заключено някъде, вероятно в стаята на чичо Тимоти, докато собственикът му не се пенсионира. Ако дотогава не бъде напълно унищожено.

Знам защо съществуват правилата.

Една дума: инцидентът.

Чичо Антонио се мъчи едновременно да бяга на пътеката и да чете от списъка с въпросите. Това не е добра идея, но си замълчавам. В гимнастическия салон сме и имаме урок по микробиология. Освен нас двамата, тук няма никой друг, което е странно за ранния следобед, но се досещам къде са другите — помагат на Хариет Фийлдс да се нанесе. Вчера на вечеря всички говореха за нея, а масата й беше пренаселена от учени, надпреварващи се да я впечатлят с интелекта си. Двете с майка ми седяхме в ъгъла и мрачно наблюдавахме ставащото иззад салатите си с риба тон. Струва ми се, че мама харесва доктор Непохватна точно толкова, колкото и аз.

Чичо Антонио се е задъхал от бягането:

— Петнистият тиф се пренася от…