Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

Пустинята беше гола; само една порутена ловна барака с плосък покрив стърчеше на хоризонта като прогнил зъб. „Ще свърши работа“ — помисли си Емсаф. Завърза коня в сянката на навеса и влезе в прохладното помещение, благодарен, че дебелите плъстени стени отблъскват жестокия зной.

Вътре разбули глава и се огледа. Не би се задържал дълго тук, разбира се — беше запуснато и миришеше на плесен — но въпреки това беше идеално място за замисъла му.

А замисълът му беше смърт.

Остави лъка, сложи стрела до него и погледна през тесния прозорец към равната земя. Присви очи, проучвайки различни ъгли, после коленичи и прецени зрителната линия; взе лъка, намести стрела и упражни прицела.

Доволен, остави оръжието на земята, изяде последното парче пъпеш, купен от пазара в Ипу и зачака плячката да се появи.

Докато чакаше, мислите му се върнаха при семейството, което бе оставил в Хевену. Писмо от Джерти бе предизвикало раздялата. Притеснителното му съдържание бе накарало Емсаф да си събере веднага багажа.

— Трябва да свърша нещо — само това каза на съпругата си и сина си. — Нещо спешно. Ще се върна при първа възможност. Обещавам.

Обясни на Мерти, че ще отсъства няколко седмици, дори месеци; да се погрижи за оранта и сеитбата. На Еве, едва седемгодишен, възложи грижата за гъските и патиците. Накара го да обещае, че ще помага на майка си за биволите и прасетата, и беше сигурен, че той ще изпълни дадената дума, защото синът му беше добро момче, привързано към родителите си и старателно.

В очите им блестяха сълзи и Емсаф едва запази спокойствие. С натежало сърце яхна коня.

— Грижи се за майка си, момче — каза на Еве, преструвайки се, че в окото му е влязла прашинка.

— Да, татко — отговори детето и долната му устна потрепери.

Емсаф и Мерти си размениха тъжни усмивки. Знаеха, че този ден ще настъпи, но въпреки това бяха потресени.

— Кажи молитва за мен. Помоли боговете да ни пазят, докато се върна — рече Емсаф, обърна коня и пое на югозапад; извърна се назад само веднъж и погледите на съпругата и сина му, вперени в него, се забиха като нож в сърцето му.

Беше пресметнал, че от Хевену до местоназначението ще пътува дванайсет дни. Носеше само най-необходимото и яздеше нощем, воден от луната и звездите. През деня оставяше коня да почива и спеше в сянката на разлистени терпентинови дървета или навеси.

Веднъж, рано привечер, се беше събудил преди залез-слънце. Огледа хоризонта със зорко око. В далечината почти невидима резка бледнееше сред маранята. Отбеляза си я мислено без особена тревога. На другия ден обаче стана по същото време и сред ивицата светлина на хоризонта, на предишното място, пак видя да се мержелее петно. Никакво съмнение — следяха го. Нещо повече — съгледвачът си знаеше работата. Явно гледаше да оставя постоянно разстояние помежду им.

Провереше ли теорията си, вероятно щеше да събуди подозренията на преследвача, но се налагаше да рискува. Забави ход. Видението сред маранята не изчезваше. Емсаф яздеше денем под палещото слънце. Преследвачът явно не изоставаше. Една нощ не спря, пришпорвайки коня с все сили. Мъжът след него предусети какво е замислил и не изпусна следата.

Имаше само един изход. Налагаше се да прекрати мисията, поне временно, докато не се разправи с преследвача? Кога беше подхванал дирята му? Опитен съгледвач, Емсаф беше действал предпазливо. „ Да помислим“ — каза си той. Беше забелязал призрака на петия ден — добре, защото означаваше, че Мерти и Еве са в безопасност. Това беше най-важното — преследвачът да е далеч от дома му. Сега трябваше да го подмами.

Недалеч от Ипу Емсаф зърна селище. Търговци бяха разпънали сергии и продаваха масла, платове, леща и боб във високи буркани. Минаваха мнозина пътници и Емсаф успя да открие ездач, поел към Тива; даде му монета, за да отнесе съобщение, и му обеща повече, когато свърши работата. Купи провизии, но не се бави дълго. Волските кервани по пътя му напомняха за Мерти и Еве и сърцето му се свиваше. Откри брод и прекоси Нил. Тръгна из Западната пустиня, примамваше преследвача и планираше следващия си ход.

След две нощи се натъкна на ловния заслон в равнината и реши, че е отлично място за засада.

И, разбира се, не след дълго плячката му се появи — самотна фигура на кон, изплувала от маранята. Емсаф благодари на боговете, че слънцето е зад гърба му, опъна лъка и се прицели в ездача. Видя вече познатото наметало, цвета на коня.