Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

Свих рамене.

— Може би. Но моята съдба е тук.

Настъпи мълчание.

— Знам — рече тихо тя.

— А знаеш ли какво друго е направил Александър? — попитах в опит да разведря настроението. — Освен че е създал великия си град, имам предвид. Дошъл тук, в Сива. Срещнал се с оракула в Храма на Амон.

В Сива имаме два храма. Единият е изоставен, но другият е като малък град в града — Храмът на Амон.

— Как се е озовал тук? — повдигна вежди Ая.

— Ами… Аз предпочитам историята как Александър и спътниците му били в пустинята, примрели от жажда. Явили им се две змии и ги довели в Сива.

Ая се разкикоти.

— Или пък е дошъл на поклонение.

— Предпочитам моята версия — повторих упорито.

— Сантиментален както винаги. А после? Когато дошъл тук?

— Посетил Оракула. Никой не знае какво точно му е казал, но след срещата Александър си втълпил, че е син на Амон, коронясали го за фараон на Мемфис и покорил много земи.

— Мислиш, че нашият оракул стои зад всичко?

— Иска ми се да вярвам — кимнах. — Важното е, че оракулът на Сива се смята за безпогрешен, а Храмът на Амон е прочут надлъж и нашир…

— И?

— И трябва да го пазим.

Тя сведе глава и тъмните й плитки се спуснаха пред лицето. Усмихна се.

— Пак стигнахме до твоята съдба. Кажи ми, Байек, сигурен ли си наистина, че искаш да тръгнеш по пътя на баща си? Решил ли си? Това ли ти казва сърцето?

Добър въпрос.

— Разбира се — отговорих.

Помълчахме.

— Бих искала да приличам повече на теб — каза тя. — Да съм… по-доволна от живота си.

— Не искаш ли да е обратното? — опипах почвата. — Аз да съм повече като теб?

Въпросът увисна във въздуха. Поседяхме така още малко. После приятелят ни Хепзефа притича по пътеката към нас.

— Байек! Байек! — извика той. — Дойде пратеник от Завти!

— И какво? — попита Ая и стана на крака; следобедът ни явно беше провален.

— Дойде за Сабу — обясни задъхан Хепзефа.

— Как така? — заекнах.

— Сабу заминава. Баща ти напуска Сива — изпъхтя Хепзефа.

Тримата слязохме от стената и хукнахме по улиците, където от къщите излизаха хора, заслоняваха очи с длани и се взираха към главния път.

Гледаха към моя дом.

Докато вървяхме по улицата, една жена ме забеляза и зашепна нещо на спътницата си, която също погледна към мен и бързо отмести очи. По хълма край нас подтичваха деца, любопитни каква е тази суетня. Преди да се присъединя към шествието, зърнах ездач да препуска срещу течението и познах мъжа, когото бях видял в покрайнините на оазиса. Досетих се, че той е пратеникът. Вглъбен в кесията с монети, която напъхваше в кожена торбичка, провесена през гърдите му, той едва не падна от седлото, когато се спуснах изневиделица към него и хванах коня му. Изруга и потърка брадичка.

— Пусни коня — процеди заплашително, впил в мен очи с цвят на лазур.

— Донесъл си вест на баща ми, закрилника на града. Какво гласеше съобщението?

— Щом ти е баща, питай него.

Поклатих нетърпеливо глава и пробвах друг подход:

— Кажи ми тогава кой изпраща посланието?

Пратеникът издърпа повода на коня от ръцете ми.

— Питай баща си — повтори той и се отдалечи.

Хората от града се стичаха към дома ми. Чух как някой извика „Рабия!“. Знаех защо — двамата с татко бяха довереници, често си шушукаха далеч от любопитни уши. На градските събрания сякаш винаги говореха в един глас.

— Хайде! — дръпна ме Хепзефа нагоре по хълма.

Ая го последва, ала аз изостанах, сигурен, че животът ми ще се промени, и изпълнен с желание да отложа момента.

Ая се обърна към мен и разбра. Каза на Хепзефа да върви и се приближи до мен. Последният светлик на слънцето я обгръщаше в сияние, докато изминаваше няколкото крачки помежду ни.

— Байек, какво има? — попита нежно тя, сложи длани върху раменете ми и впи очи в моите.

— Ами…. Не знам…

Тя кимна съчувствено.

— Няма да разбереш, ако не откриеш. Хайде! Ела!

Устните й докоснаха лекичко моите.

— Бъди силен — прошепна ми и ме улови за ръка — за утеха и за да ме поведе по пътеката към дома, който баща ми се готвеше да напусне.

На другата сутрин се събудих с чувство на меланхолия, просмукало сякаш въздуха в стаята ми. И за момент се залутах из мъглявината на този къс време, когато реалният свят и светът на съня са преплетени. Лежах и се питах какво не е както трябва, какво в моя свят е толкова странно и внезапно различно. Докато…

Всичко се завърна.

Спомних си.

Спомних си мама, скръстила ръце в сумрака, свила устни до побеляване и с пламнали очи. На улицата пред дома ни конят на татко чакаше вързан; пътните торби вече бяха преметнати през седлото и при вида им разбрах новината и прозрението ме удари като юмрук в корема.