Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

Време беше.

Вдиша дълбоко, без да изпуска от поглед жертвата, и задържа ръка сякаш цяла вечност. Трябваше да освободи лъка, преди мускулите му да затреперят и да съсипят прицела. Трябваше да сложи край веднага.

Разтвори пръстите на дясната си ръка. Стрелата се заби в целта. Ездачът се катурна от коня и сред облак прах и пясък се стовари на земята. Емсаф сложи втора стрела и се прицели отново, следейки за признаци на живот.

Нищо.

Две седмици по-рано

Убиецът се събуди призори, точно преди изгряващото слънце да заблести през решетестите прозорци и да опари с бял огън очите му. След малко къщата щеше да се стопли, но докато се обличаше и увиваше в шала, резлива хладина обгръщаше тишината.

В друга стая изяде последните плодове и хляба — бавно, унесен в мисли. Беше минало много време, но умът и тялото му бяха готови — оръжията му бяха остри.

След закуската се зае с последните приготовления — да проучи картите и да се намаже с каял под очите, за да ги предпази от жаркото слънце; бронзовото огледало отрази кръстосания белег от едната страна на лицето му.

„Дали Изида, Хорос и Анубис ще ми се усмихнат“ — запита се.

Времето ще покаже.

Пътува три дни и три нощи до стопанството в Хевену — няколко постройки сред пясъка, ограждения за добитъка и простори с искрящо бяло пране. Уверен, че земните контури го прикриват, той спря сред палмова горичка и завърза коня в сянката на листата. Извади мях с вода, провери разположението на слънцето, загърби го и намери падина в пустинята, където да се свие. Скри се под шала и зачака.

Ето. В селската къща. Движение. Силует — женски — тръгна към кладенеца. Носеше голямо ведро. С присвити очи убиецът я проследи как върви — овладяна, стегната походка. Жената напълни ведрото, остави го върху ръба на кладенеца и се изправи с ръце на кръста. След малко сви длани край устата си и извика име. Лекият ветрец го поде.

Еве!

Името на жертвата беше Емсаф, но той явно беше другаде — в града или в полето извън обзора му. Или пък изобщо не беше тук. Пред къщата се появи момче — сигурно Еве. Убиецът ги проследи с поглед как вдигат още едно ведро от ръба на кладенеца и занасят водата в къщата. С по-малки съдове напълниха коритата за животните. Козите наведоха глави да пият. Мъжът в равнината също утоли жаждата си.

Остана в падината, докато се увери, че в къщата са само жената и момчето. Надигна се и побягна. Спря задъхан до къщата и опря гръб в кирпичената стена. През заден прозорец чу, че майката и синът се хранят. Долови думата „татко“. Женският глас изрече „скоро ще се върне“.

Убиецът затвори очи. Замисли се. Това не беше предвидено — малко препятствие, но все пак неприятно. Предупреден ли е Емсаф?

Не. Не го е очаквал. Иначе щеше да остане, за да защити семейството си. Но са му съобщили нещо. Тръгнал е бързо да предупреди някого или да изпълни задача? Ще разбере, когато го настигне, реши убиецът, и засега зачеркна въпроса.

Време беше. Не биваше да го губи. Времето беше неговият враг.

Изхлузи сандалите си и усети горещия пясък под краката си. Прокрадна се край къщата, снишавайки се ниско под прозорците. Стигна до предната врата и застана до нея, прилепен към стената. Ослуша се, за да разбере къде е застанало момчето. Извади ножа си от колана и уви около китката си кожената връв, прикрепена към дръжката му.

Чакаше. Отброяваше туптенето на стъпките.

Сега.

Бутна замрежената рамка, вмъкна се пъргаво вътре и сграбчи жената, притиснал ножа в гърлото й. Краткото боричкане приключи светкавично.

От другата страна на стаята Еве чу, обърна се и видя мъж с белязано лице да държи в смъртоносна хватка майка му. Очите на момчето се разшириха от изненада и страх. В десницата си стискаше чиния с нож в нея. Погледът му се плъзна към нападателя.

— Не искам никой да пострада — каза убиецът. Лъжа. Жената си пое пресекливо дъх. — Остави чинията, момче! Легни по корем!

— Недей, Еве! — подвикна жената с напрегнат, решителен глас.

— Не се шегувам — предупреди убиецът и заби острието в плътта й, за да се обоснове. От раната протече кръв и капна върху китката на мъжа.

— Остави чинията — повтори той.

— Спомни си какво каза баща ти — изрече жената. — Бягай, Еве! През прозореца. Ще го надбягаш. Има кон. Намери го и бягай!

Вдигна длани и обхвана ръката му да се задържи на крака.

Убиецът поклати глава.

— Мръднеш ли, ще й прережа гърлото. Направи каквото казах.

Последвалото се разви бързо — Еве отметна китка, чинията отлетя и се разби върху каменния под. В другата му ръка блесна ножът с острие между палеца и показалеца. Един замах и ножът хвръкна към убиеца. В същия момент майката на момчето се извъртя и заби зъби в ръката на нападателя.