Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

Погледнах към Ая и тя отвърна на погледа ми с очи, замъглени от тревога. После се появи татко и се закова на място, забелязал съгражданите си, струпани пред вратата ни. Поклати глава и се зае с последните приготовления.

— Амхозе — обърна се към мама.

Ако се надяваше на разбиране, не го получи.

Рабия беше пристигнала. Двамата с баща ми си размениха тихо няколко думи, които явно не й се харесаха, съдейки по изражението й. Двете с мама очевидно бяха на едно мнение. Тя поклати глава, опитвайки се да обясни нещо на татко; каквото и да беше, той не обърна внимание. Отказа да говори на четири очи с нея в дома ни, настоя, че трябва да тръгне веднага.

Беше готов. Целуна мама и ме прегърна крепко, едва не ме задуши. Потупа ме по рамото и яхна коня. Тълпата притихна.

— Даде обет, Сабу — каза Рабия, вече спокойно, приела обрата на събитията.

— Давал съм много обети, Рабия — каза татко.

— Кой ще пази Сива сега? — дочу се глас от тълпата.

— Без мен ще се нуждаете от по-малко защита — извика в отговор той, обърна коня и си проправи път през множеството към оазиса и извън пределите на Сива.

Спомних си тропота на конските копита по пътя към градините. Хората го изпращаха с погледи; някои се чудеха какво означават думите му. Сетих се как се мъчех да проумея чувствата си, докато той се превръщаше в точица в далечината. Напразно. Отлепих глава от таблата на леглото и огледах стаята, все едно е непознато място. Разбрах, че и сега не мога да ги разбера.

Мама вече беше будна. Беше изнесла кана с вода в задния двор, където покрай стената на къщата растяха млади смокини и през балдахина на клоните им утринното слънце хвърляше светли петна върху плочника. Беше свила крака, полите й бяха опънати върху коленете; така държеше каната, та имах чувството, че всеки момент ще се изплъзне измежду пръстите й. Усмихна ми се, когато седнах до нея. Изглеждаше уморена. Запитах се дали изобщо е спала.

— Ще се върне — каза тя. — Не бой се.

— А ние?

Засмя се сухо.

— О, животът продължава. Само почакай. Тъкмо ще свикнем да живеем без него и той ще си дойде, и ще преобърне всичко наопаки.

— Защо тръгна?

— Не знам — въздъхна тя. — Не пожела да ми каже. Видях тревога в очите му.

— Има ли нещо общо с Мена?

Споменът вледени погледа й. Потъна в мисли и аз замълчах, ала не се отделих от нея. Най-сетне тя поклати глава.

— Какво значение има?

— Поне ще е обяснимо.

— Разбирам — кимна тя, отпи от каната и я остави на стълбата. — Е, в такъв случай не е зле да отидеш и да поговориш с Рабия.

Татко беше мъжът, надвил грабителя на гробове Мена. Само боговете знаят как е запечатан в ума ми този факт. Всички ми го повтарят. Постоянно.

Кой е Мена ли? Добър въпрос. Някои казваха, че няма такъв човек; под името „Мена“ всъщност се подвизавали неколцина или по-точно така се наричала отлично организирана банда, поддържаща илюзията за зловещ главатар, за да всява страх.

Други твърдяха, че Мена е мъж от плът и кръв, но не участва лично в набезите на шайката си. Дебелеел и богатеел от труда на лакеите си и ръководел операциите, без да напуска царското си имение в Александрия.

Когато бях малко момче, по улиците на Сива най-настойчиво се разнасяше мълвата, че Мена е съвсем истински и ръководи бандата си с могъща смесица от заплахи и обещания за несметни богатства. Казваха, че носел зъбите на жертвите си, нанизани на тел, боядисани в черно и заострени; изпълнявали идеално целта да всяват страх у всекиго, който го зърне. Мена бил жесток, безпощаден и се прекланял единствено пред бога на парите. Убивал дръзналите да не приемат подкуп или да му се опълчат; убивал и семействата им и провесвал червата им по дървета, а одраните им трупове — на градските площади като назидание за враговете му.

Шушукаха, че е демон, изпратен от боговете да наказва слабите и да измъчва невинните.

Ето колко зъл го описваха.

Каквато и да беше истината, Мена и бандата му винаги изпреварваха с по няколко крачки войниците, които постоянно ги преследваха. От време на време залавяха човек от шайката, изтезаваха го и го изгаряха жив, та тялото му да не може да измине пътя до отвъдния живот, осквернено както гробовете, разграбени светотатствено от него.

Това не ги спираше. Единственият неподкупен държавник, опитал се да ги спре, се беше провалил и после го бе застигнала загадъчна смърт. Никакви мерки не предотвратяваха набезите на Мена и на каквито и мъчения да подлагаха подчинените му, никой не разкриваше кой е и къде живее. Всички се страхуваха от него.