Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

Бях малък, може би на десет, когато Мена и разбойниците му извършваха най-много набези. Отначало те бяха просто история, легенда. Съществуваха като тема за разговор между родителите ми и в резултат — като плод на въображението ми нощем в леглото, преди да заспя.

Научих, че бандата се подвизава из северните околии. Нападали пирамиди, разбира се, но и разпростирали мрежата си. Именно заради иманяри като Мена архитектите на фараоните започнали да добавят в гробниците им повече клопки и задънени проходи — предупреждение към грабителите на вещи, предвидени за отвъдния живот на мъртвите. Сега обаче дори богатите, положени в обширни тайни подземия, издялани в скалите, не бяха в безопасност. Любимите жертви на Мена бяха всъщност не най-богатите, а заможните, започващи пътуването към отвъдното в некрополи край селищата. Точно тях набелязваше безмилостният иманяр.

Имаше метод. Хората му се представяха за търговци и разпъваха шатри на удобно място край целта, но не прекалено близо. От там завързваха запознанства с местните, подкупваха старейшини и проучваха гробниците — къде се намират проходите и поставените клопки.

Методите му се променяха в зависимост от набелязаната плячка, но обикновено той нахълтваше и разграбваше всичко. Така крадците успяваха да избягат бързо и по-късно, в безопасните си леговища, да отделят златото от дрънкулките.

Заради това, разбира се, Мена бе попаднал в полезрението на баща ми, който — като закрилник на Сива — проучваше кога шайката му е наблизо.

А точно през онези дни те бяха много близо.

Рабия не си беше вкъщи. Седнах отпред да чакам, отброявайки с раздразнение всяка отминала секунда. Най-сетне я видях да върви бавно по пътеката към входната врата с кошница плодове от пазара.

— Питах се дали ще те видя днес — каза тя и ме подмина, без да си губи времето за топли приветствия.

Последвах я без покана, изчаках да си свали мантията и да остави кошницата, после сведох глава пред нея, а тя ме изучава предълго с поглед, скръстила ръце.

Малко по-възрастна от мама, Рабия й приличаше по нрав — и двете не си мереха думите. „Пряма съм и в това няма нищо лошо“, казваше мама, когато татко я упрекваше за хапливия й език. Двете умееха да внушават чувството, че виждат през теб.

В момента се чувствах точно така.

— Виждам решимост — отбеляза Рабия, щом огледът най-после приключи. — Харесва ми. Така е редно да говори кръвта на закрилника на Сива. Може би се надяваш временно да наденеш мантията, докато баща ти го няма?

— Може би — отвърнах предпазливо, чудейки се накъде бие.

— Как мислиш? Близо ли си до целта? — попита тя с непроницаемо лице и притворени очи.

— Научих много от него за изкуството на оцеляването и сражението.

— Оцеляване — повтори Рабия. — Не го ли усвои от нубийката?

Когато бях дете, край града лагеруваха нубийци. Сприятелих се с Кхенса, която беше по-малка от мен, но ме научи да ловувам и да слагам капани. По-късно разбрах, че Кхенса ми е преподала уроците по молба на майка ми, която смяташе нубийците за най-вещи в тези дела.

— Да — кимнах. — Но когато нубийците си тръгнаха, татко започна да ме обучава. Само той можеше да ме научи как да се сражавам и да защитавам града.

— Разбира се — съгласи се Рабия. — И докъде е стигнало обучението ти?

Тя впи очи в мен. Имах чувството, че вижда и чете мислите ми, защото беше вярно, че по незнайна причина напредвах бавно, а татко преподаваше уменията си неохотно. Рабия и мама го притискаха да ме учи, но нещо от рода на „Още не си готов, Байек“ предхождаше всяка стъпка.

Да, разбирах, че обучението ще продължи години — „цял живот, Байек“ беше друга реплика, която чувах често — но въпреки това имах усещането, че от шестгодишен, когато татко се зае с мен, досега — а вече съм на петнайсет — не съм отбелязал почти никакъв напредък.

Рабия явно мислеше същото.

— Кажи ми, трябваше ли според теб да се подготвяш по-усърдно?

Сведох глава.

— Да — признах.

— Ясно като бял ден — усмихна се тя. — И защо ли баща ти не те е превел по целия път? Защо обучението ти е толкова далеч от завършека?

— Много бих искал да разбера — споделих. — Има ли нещо общо с приятелството ми с Ая?

— Приятелство — изкиска се тя. — Добро попадение. Приятелство… Виждала съм ви заедно, като миди, полепнали по корабно дъно. Как бледнеят родителските поучения пред младежката любов!

Усетих как лицето ми почервенява. Рабия се усмихна и се почувствах още по-неудобно.