Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

Ръката му се напрегна, готова да прокара острието през гърлото й. Сабята й се повдигна още малко, опасно близо до целта. Дланта ми посегна към ножа — безсмислено, безполезно движение…

Очите на Бион се разшириха, устата зейна. Дланта му, стиснала дръжката на сабята, се отпусна и в следващия миг острието изтрополи върху каменния под. Втурнах се напред да прегърна Ая. Убиецът залитна, Ая си пое шумно дъх и се обърна назад. Видях ножа, забит в гърба на Бион — и мама, застанала зад него с все още вдигната ръка.

— Кажи на съпруга ми, че аз те изпращам — рече тя и проследи с отмъстителен поглед как убиецът се свлича на колене и се килва на една страна върху плочника с въздишка, прелюдия към смъртта.

Нажеженият въздух в стаята сякаш се укроти; опасността се бе разнесла. Гневът на мама пламтеше — свиреп и ярък. Спомних си нощта, когато бе убила хората на Мена. За да защити семейството си. За момент не ми се вярваше, че битката е приключила, ала беше — врагът лежеше победен в нозете ни. Краката му подритваха леко. Устните му оформяха думи. Видях го как ме търси с очи и вдигнах ножа, готов да го довърша.

— Внимавай, Байек — предупреди ме Ая.

Кимнах и пристъпих предпазливо към Бион. Приклекнах до него. Ая застана до мен и двамата се взряхме в убиеца, чийто край наближаваше. Погледът му издаваше, че е приел поражението, може би дори с облекчение. Съзрях и странно любопитство, сякаш се пита какво следва оттук нататък. Точно преди да поеме към отвъдното обаче, той прошепна дрезгаво:

— Поздравления, меджай.

— Ще има ли още убийства?

От устата му вече изтичаше кръв. Всяка дума бе усилие.

— Нае ме човек на име Рая. В Александрия е. Избиваше меджаите, използваше мен, за да се издигне в Ордена. Само той знае за съществуването ми. Менторът му открил ръкописи, издаващи плановете на Братството ви. Рая наредил да го убият. Използвай тази информация както решиш.

— Знае ли къде съм? — попитах.

Очите на Бион се насочиха към Ая, после отново към мен. Устата му се отвори. Почудих се дали се кани да поиска прошка за злощастията, които е причинил, ала осъзнах, че това не беше в природата му. Природата му бе да убива. Щеше да отнесе демоните си в отвъдното.

Това и направи. Бион, убиецът, преследвал ни дълги години, затвори очи, пое си последен дъх и всички изпитахме безграничен покой.

Отдръпнах се от тялото му с пълното съзнание, че съм изпълнил първия си дълг не само като закрилник на Сива, но и като меджай.

Въпреки всичко, което бях казвал и си бях обещавал, няколко месеца по-късно се озовах в Александрия, пред дома на мъж, когото познавах само като Рая — име, предадено ми през сетните издихания на убиец, нает да погуби мен, майка ми, бъдещата ми съпруга и детето в утробата й.

С Ая се оженихме и вече имахме дете — красиво момченце, което нарекохме Кхему. Нефру бе много доволна, че първа е познала състоянието на Ая по замайването и погнусата от лечебните билки на лекаря, но и тактично потайна, че е уведомила половин Сива и убиеца, преди да се сети да каже на самата Ая. Всеки ден Кхему ни очароваше — мънички ръчички, протягащи се към лицата ни. Толкова обич — безусловна, непринудена. Сграбчваше носа ми и ме придърпваше за целувки и прегръдки. Гледах сина си и се питах дали татко е правил същото с мен. Знаех, че се е грижил за мен и е искал да ме защити от света. Сега го разбирах много повече.

И така, животът ми в Сива започна наново. Бях закрилникът на града. Знаех, разбира се, че Ая не е забравила мечтата някой ден да посети Александрия. Преди три седмици обаче, когато напуснах Сива, реши да не ме придружи. Следващия път щяхме да отпътуваме заедно. Искаше да се срещне с родителите си, да ги запознае с Кхему и с мен. Мисля, че дори аз очаквах с нетърпение тази среща.

Отне ми известно време, ала открих Рая. Поне дома му. Стаих се сред храстите срещу къщата — пищна, внушителна — и зачаках. Съзнавах, че щом го видя, ще се изправя пред избор — да го убия или цял живот да се озъртам в страх дали не е изпратил някого да погуби мен, Ая, сина ми.

Всъщност нямах избор.

Чаках часове. Най-сетне той се появи. Изискано облечен, точно както си представях, водеше малобройно шествие — жена, навярно съпругата му, и две дъщери на няколко крачки зад тях.

Бяха на възрастта, когато с Ая напуснахме за пръв път Сива преди толкова години. Гледах как четиримата вървят към дома си и търпеливо изчаквах подходящия момент. Скоро щеше да падне нощ. Тъмнината щеше да ме скрие. Никой нямаше да разбере какво се е случило, преди да се сипне зората. Бях взел решение — да опазя семейството си и Египет.