Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

След минута се върна при мен, вече със сабята. Закопча препаските на китките си в движение, докато се изкачвахме по хълма към моя дом.

Години наред копнеех да видя мама, а се оказа, че съм довел смъртта до прага й. Ако закъснея, щях ли да си простя? Знаех отговора, когато с Ая спряхме на крачки от родния ми дом. Истината бе, че навремето той ми се струваше застрашителен, може би чисто и просто защото там беше татко. И все пак бе моят дом. Сега обаче беше различно. Когато с Ая се спогледахме, питайки се какво ни чака, къщата ме изпълни с усещане не за дом, а за бойно поле.

През годините, докато се учехме заедно, с Ая бяхме изградили безмълвна връзка и сега я използвахме — посочих й безшумно да се прокрадне и да влезе през задния вход. Аз тръгнах към предния с биещо като чук сърце.

Къщата ни имаше по-солидна врата от всички други в града. Побутнах я, припомняйки си от детските бягства, че скърца. Не можех да направя нищо обаче. Сега времето бе от първостепенно значение. Ако Бион беше тук, трябваше да вляза, и то незабавно.

Неподготвен ли действах въпреки предупрежденията на татко? Вероятно, но този път не бях сам. Този път Ая бе с мен.

Дълбоко в себе си, предполагам, се надявах отново да влетя вътре и да открия къщата празна както у Херит. Исках да спра убиеца, но по-силно исках майка ми да е в безопасност.

Старият ми дом изглеждаше както го помнех — какъвто винаги е бил. Не знам какво точно очаквах да видя, ала ме посрещна той — Бион. Ездачът, боецът, мъжът, убил баща ми, а сега преследващ мен.

Сега обаче той ми се видя променен. Последния път, когато го бях видял, Бион нанасяше на татко смъртоносен удар със сабята; сам той окървавен и ранен тежко, ала тържествуващ и с горда осанка.

Сега изглеждаше съвсем различно. Седеше на ниско столче, взрян в скута си. Поне това си помислих, че прави, докато не забелязах сребристия метал в дланта му — малко острие, кама. Сабята бе втъкната в колана му — моята бе в ръката ми, ала тревогата за мама ме възпря да нападна мигновено, да се възползвам от предимството си. Огледах стаята, за да се уверя, че тя не е тук.

Той долови присъствието ми. Разбира се. Освен мен и него в помещението нямаше никого; всеки шум в празното пространство отекваше като съборена ваза. Изражението му обаче не се промени, нищо не издаваше, че е усетил появата ми. Бяхме само той, камата и у мен — надигаща се отмъстителна ярост и решимост, че съм дошъл тук да залича неправдата, сторена край брега на Нил.

Най-сетне Бион вдигна глава, срещна погледа ми.

— Ти дойде, меджай — рече тихо.

В поздрава му прозвуча окончателност, която не остави никакво съмнение у мен как ще се развият нещата.

Да. Беше време.

Хвърлих се напред, с две бързи крачки прекосих стаята и замахнах със сабята към незащитения му ляв хълбок. Той предвиди хода; изправи се светкавично и с почти невъзможно бързо движение, в пълен контраст с привидно отнесеното му изражение, парира удара. Остриетата ни се срещнаха със звън, веднъж, дваж.

Татко, дано си при боговете сега. Дано ме гледаш отгоре. Ти и Тута. Каквото и да се случи, знай, че го правя за теб, за меджаите и за семейството си. Умра ли, поне ще умра тук, в своя дом, защитавайки любимите си хора.

Мама. Мислите ми се пренесоха към нея. Сякаш в отговор Ая се появи на прага зад Бион.

— Майка ти е добре, Байек, невредима е — рече тя с просълзени от облекчение очи.

Убиецът на Ордена отмести поглед от мен към Ая и дали си въобразих, или наистина изражението му омекна при вида й. Този път долових нещо ново у него. Беше непроницаем както преди, ала някак различен.

Ая държеше сабята си. Той се обърна към нея и в движението му забелязах лека непохватност. Дали от раната, която му бях нанесъл край Нил? Дали сега срещу мен стоеше по-слаб, по-изтощен боец?

Улових погледа на Ая, дадох й знак, потупвайки се по бедрото, и тя разбра.

Бион също разчете сигнала и вдигна камата да защити фланга си. В същия момент Ая отскочи настрани, извън полезрението ми, кимна ми и двамата го нападнахме едновременно.

Битката започна.

Не губехме сили да говорим с него и да го предизвикваме. Инстинктивно разбирахме, че е безсмислено. Налитахме срещу него с упорито постоянство, с мълчаливо съгласие да го изтощим, докато открием слабо място и нанесем сетен удар като двуглава змия.

Той обаче беше бърз и много опитен. Върхът на сабята му намери рамото ми. Усетих топла кръв да се стича по ръката ми, но — слава на боговете — все още не изпитвах болка. Отговорих веднага — пронизах го точно над мястото, където го бях ранил с ножа в битката край реката. Той отстъпи назад и острието на Ая прободе бедрото му. От крака му рукна кръв и се стече по каменния под.