Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Насочих вниманието си към нишата за спане — беше само една, спомних си, вероятно Ая я делеше с леля си. Поколебах се за момент какво да направя. Неловко щеше да е да ме хванат да надничам; но пък там беше Ая, за която копнеех от месеци. Ая, за която ме болеше сърцето.

Поех си дълбоко дъх и надзърнах зад стената.

Нямаше никого.

Погледнах пак. Нищо.

Вълнението ми бе заменено от мрачно предчувствие. Ая е била тук, но я няма сега. Къде е?

Хрумна ми нещо и бързо се върнах на улицата. Вече не се стараех толкова да не вдигам шум. В съседство живееше най-добрата приятелка на Херит — Нефру. Едва ли щеше да е очарована, че я събуждам, но пък обстоятелствата го налагаха. Понечих да вляза и в същия момент чух гласове. Познати гласове — Нефру, Херит… и Ая.

Забравих всякакви обноски и благоприличие. Забравих, предполагам, и убиеца, и желанието да отмъстя за татко. Всъщност, когато чух този глас, единствената ми мисъл бе за нея. Името й се изтръгна с вик от устата ми. Влетях в дома на Нефру — да, доста странна поява, но ми беше все едно. Исках само да я видя и гледката, която ме посрещна, бе по-ценна за мен от водата, храната и въздуха. Ая се изправи от стола с разширени очи и смаяно лице, което бързо промени израза си в отражение на моите чувства — нещо, което мога да опиша само като радост.

Чух как Нефру казва:

— Богове! Той дойде, дете!

Чух как Херит й приглася, ала гласовете им бяха само далечен шум. С Ая се втурнахме един към друг като вода, събираща се над браздата, оставена от преминаващ кораб.

— Толкова ми липсваше — отрони тя между целувките.

Обгърнала лицето ми с длани, ме обсипваше с целувки и приемаше моите. Зад нас Нефру и Херит ахкаха и възклицаваха „младежка любов“, „сладки гълъбчета“, все едно сме деца, разменящи си свенливо първи ласки, а не мъж и жена, чиято раздяла, осъзнах сега, е била малка смърт.

— Мислех, че вече никога няма да те видя — прошепнах.

Леко ироничната усмивка, която толкова добре познавах, се върна.

— Рабия ми каза, че несъмнено ще те видя отново — отвърна Ая.

— Де да можех да кажа същото. Страхувах се, че си мъртва.

Тя поклати глава.

— Не, жива съм. Къде е баща ти?

Въпросът й ме отрезви.

— Той ни откри, Ая — отвърнах със свито от болка сърце. — Мъжът, който ни преследваше. Нападна ни.

— Сабу е мъртъв? — промълви тя с пребледняло лице. — Байек, толкова съжалявам…

Хванах раменете й.

— Тук ли е той?

Ая замръзна. Сви ръце в юмруци, несъзнателно заставайки така, както се бяхме обучавали — готова за битка. И аз разбрах.

— Да — отговори тихо тя.

Нефру додаде иззад нея:

— Този мъж е опасен, нали, Байек?

Не откъснах очи от Ая.

— По-опасен отколкото можеш да си представиш, Нефру. Решен да убие и мен, и всеки мой близък. Веднага трябва да разбера къде е.

Изражението в очите на Ая обаче ми каза всичко. Не беше необходимо Нефру да ми отговаря.

— Беше в моята къща — обади се Херит. — Казва се Бион. В един безумен миг отворих уста да попитам Ая дали е добре. Дали не се е случило нещо. Ала поне външно тя изглеждаше добре. Не беше я докоснал. Чакаше мен. Аз бях неговата плячка.

— Къде е сега? Щом не е тук…

— Не съм сигурна — подхвана Ая. — Не… Байек, мисля, че може да е…

Кръвната линия, помислих си внезапно.

— Богове! Мама! — възкликнах, отдръпвайки се от Ая. След миг вече бях на улицата, следван от нея.

— Байек, спри! — извика тя. — Няма да я убие, ако не си там!

— Трябва да побързам — извиках в отговор, без да забавям крачка.

— Знам. Но той не ме уби, каза, че ще те чака. — Едва не се препънах при тези думи и тя успя да ме настигне. — И няма да се изправиш сам срещу него.

Видях през прозорците и вратите край нас да надничат лица. Нямах обаче нито време, нито желание да заговоря по-тихо заради тях.

— Не познаваш този мъж, както аз го познавам.

— Ще се изненадаш…

— Той се е научил да…

— Да стреля отлично с лък, знам. Казах ти, че говорих с него. — Тя замълча, после повтори: — Идвам с теб.

Имаше право, разбира се. Татко и аз, двама меджаи, не бяхме успели да се справим с Бион. В цяла Сива имаше само един човек, тренирал усърдно колкото мен — Ая. Нямахме план, но да сме заедно двамата щеше да е достатъчно. Внезапно ми стана ясно — намерението да тръгна без нея беше нелепо.

Погледнахме се. Тичахме един до друг и въпреки опасността тя се усмихваше. Знаеше, че съм взел правилното решение.

— Чакай ме тук! — нареди и се втурна обратно към къщата на леля си.