Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

— Дълго ли…

— Секунди — отговори той. — Хванах те и те сложих да легнеш, за да ти дам вода. — Посочи чаша върху ниско столче. — Съвзе се, преди да се наложи да търся помощ от съседката.

Ая погледна нехайно към стакана и очите й обходиха стаята; забеляза, че нищо не е побутнато. Пое си дълбоко дъх, сякаш да си проясни мислите — никаква миризма. „Дръж се нормално — напомни си тя. — Не му давай повод за съмнения. Възможно е да греша — рече си. — Но и да съм права.“

— Радвам се, че не се е наложило. Не искам да притеснявам леля и Нефру. Но чакай… Кога успя да говориш с нея?

— О, докато ти беше при… — Той си даде вид, че се опитва да си спомни. — При майката на някого. На Байек?

Защо го споменава? Какво намеква? Ая се постара да запази спокойствие, премисляйки възможностите. Този мъж изглеждаше неприятен. Но дали бе убиецът?

— Трябва да отида при леля. Да проверя как е.

Той се изправи и застана на пътя й. Небрежно, сякаш случайно.

— Сигурна ли си, че не е по-разумно да отложиш посещението, щом не се чувстваш добре? Чувал съм лекарите да казват, че демоните на болестите се подхранват взаимно.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред — подхвърли тя и го заобиколи спокойно, без да издава, че се чувства заплашена. — Наистина трябва да я нагледам.

Той изглеждаше смутен. Ако сетивата й вече не бяха нащрек, не би обърнала внимание.

— Тогава аз ще си вървя.

Да, върви си.

— Не, недей — рече бързо тя.

Ако той носи неприятности, ако е убиецът или негов помощник, по-добре да знае къде е. Да го държи под око.

— Остани. Благодарна съм ти, че ми се притече на помощ, когато онези мъже ме нападнаха. Ще видя как е леля, но няма да се бавя. Когато се върна, може да хапнем нещо. Искам да те опозная.

Странен израз пробяга по лицето му. Щеше да помисли, че е плод на въображението й, ако не търсеше издайнически мимики.

— Благодаря — кимна той.

Ая излезе на улицата, вдиша дълбоко чистия въздух и примижа, заслепена от слънчевите отблясъци по белия камък. Очите й се насочиха към храма, сякаш привлечени от някаква сила. Прииска й се Байек да е тук. В момента би се примирила и с присъствието на баща му дори. Тръгна надясно, ала спря, преди да прекрачи прага на къщата на Нефру. Ами ако леля й е в опасност? Но пък той вече бе разговарял с Нефру. Твърде късно бе да не ги въвлича.

— Нефру — подвикна тихо тя от вратата. — Тук ли си?

Възрастната жена се показа отвътре.

— Имаш гост — рече многозначително.

Ая я побутна лекичко към дъното на стаята, далеч от отворените прозорци и любопитните уши.

— Говорила си с него.

Нефру кимна.

— Стори ми се любезен. А ти защо не ми разказа за крадците?

Тя изгледа загрижено Ая, сякаш търсеше по нея невидими рани.

— Какво те попита той? — настоя младата жена.

— Е, любопитстваше доста. Разпита ме за теб и за Байек, за леля ти, за бащата на Байек…

— Значи за всичко? — прекъсна я Ая.

— Ами да, горе-долу.

И ти му каза всичко, нали? Ая вдиша рязко в опит да свие тревогата на малка топчица, да я потуши, впрягайки цялата сила на волята си.

Казала си му, разбира се, не ще и дума.

Ая нагледа Херит и излезе на улицата. Там се натъкна на Бион, който тъкмо излизаше от къщата й. Тя подскочи леко, ала успя да си даде вид, че стъписването е най-обикновено — ахна като всяка стресната жена и притисна с длан гърдите си.

— Добре ли е леля ти? Успя ли да разбереш всичко необходимо? — попита той с отработена усмивка, недостигаща очите му.

— Да, благодаря — отвърна Ая. — Позволи си да се олюлее, припомняйки си с лекота неотдавнашното замайване. — Мисля, че трябва да полегна. — Прокара длан по челото си. — Чувствам се малко зашеметена. Да вечеряме ли по-късно?

— Разбира се — кимна той. — Тъкмо ще имам време да се поразходя из града. — Посочи нагоре. — Имате прочути храмове. — Преди да се отдалечи, той се приведе към нея и тя едва се пребори с желанието да отскочи назад. — Не спомена на Нефру или на леля ти, че не се чувстваш добре, нали? — попита я.

Ая поклати глава, ала се почуди защо ли гостът й предпочита да е премълчала. Тя влезе в дома си, но инстинктивно погледна през вратата. Бион вървеше по улицата, обаче не към храма. Вървеше в посоката, където се намираше къщата на Байек.

Беше ми мъчно да се сбогувам с Нехи и Ана. С тях се чувствах като в пашкула на мек шал, и то не какъв да е, а шал на моята майка. Бях свикнал с нощния ритъм на лодката. През деня, когато се почувствах по-добре, излизах на палубата, сядах и наблюдавах Нил. Наслаждавах се отново на всичко в реката и покрай нея, което ме бе очаровало преди години, когато бях наивен младеж, тръгнал да търси баща си. Тренирах внимателно, защото лодката подлагаше на интересно изпитание чувството ми за равновесие. Нехи и Ана ме научиха на повече, отколкото предполагаха, в дните, когато вълните бяха разбунени и се борех да остана на крака върху влажните дъски.