Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

После, слава на боговете, Ахмозе се усмихна.

— Съжалявам — рече тя. — Надявах се просто… Е, знаеш какво. — Изправи се, прекоси стаята и прегърна топло Ая.

— Изглеждаш още по-силна и красива. Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя след толкова години.

Най-после дойде и поканата да седне — и да започне отначало.

— И, моля те, не ми казвай, че са си същите.

— Не са, Ахмозе. Двамата ти мъже станаха баща и син.

Беше истина — и то добра.

— Той е пораснал значи?

— Учи се да бъде меджай.

Ая се изненада, че думата не предизвика никаква реакция. Присмехулната усмивка на Ахмозе обаче я накара да примигне объркана.

— О, скъпа, нямах предвид Байек.

Аха. И Ая подхвана отново историята — този път пропускайки далеч по-малко подробности.

Следващата й спирка беше при Рабия. Ая прекоси града, за пореден път събирайки любопитните погледи на шушукащи зад дланите си хора и поздрави на познатите, които отпращаше с думите, че има важна работа.

— Здравей, момиче — посрещна я Рабия в дома си.

— Не ми казвай, че си ме очаквала — рече Ая — въпреки топлите приветствия, бе започнало да й омръзва да е момичето, завърнало се в Сива. — Защо всъщност предположи, че ще дойда при теб?

Рабия сви рамене.

— Сигурно въпроси.

Ая поклати глава.

— Всъщност не. Получих отговор на всичките си въпроси там — махна с палец зад гърба си.

— Така ли?

— Е, интересно ми е все пак наистина ли мислеше, че Сабу е заминал заради Мена?

— Не знаех — отговори Рабия. — Знаех, че е нещо опасно. Само това ми каза Сабу.

Ая я погледна изпитателно и реши, че й казва истината. Или по-скоро не прикрива нещо с тази истина.

— И? Наистина ли бяха извикали Сабу да се разправи с Мена?

— Не, но с Байек те послушахме и открихме нубийците, които се разправиха с Мена.

Рабия наклони глава, взря се в тавана и отпусна рамене, сякаш от тях се е смъкнал тежък товар.

— Значи всичко е приключило.

— Да, свършено е с Мена.

— А нубийците? — попита остро Рабия, насочи отново поглед към Ая и явно си припомни добрите обноски — със закъснение, както Ахмозе. — Седни, момиче. Искаш ли вода? Вино?

— Днес пих достатъчно, благодаря.

— Разкажи ми тогава за нубийците — настоя Рабия.

После изслуша съсредоточено новините за Кхенса, Сети, Нека. Сбърчи тъжно чело, когато чу колко жертви е дало племето във войната с Мена. Ободри се обаче, щом стана дума за Кхенса.

— Няма много като нея — рече тя.

— Длъжници сме й.

— Но Мена определено не е причината Сабу да замине?

— Не е.

— Каква е тогава? — попита предпазливо Рабия. — Каква е била опасността?

— Заплаха за меджаите — отговори Ая. — Чувала ли си за Ордена в Александрия?

— Да — кимна Рабия.

— Изглежда избиват меджаите.

— Разбирам.

— Нищо друго ли няма да кажеш?

Рабия сви рамене.

— Какво да кажа?

Ая се изправи раздразнена.

— Знаеше ли за тях, Рабия? Знаеше ли, че това ще се случи?

Изричайки въпроса с очакван отговор, тя се почуди доколко има право да се гневи, че жената я е използвала в угода на някаква по-дългосрочна стратегия.

Рабия я наблюдаваше внимателно. Изсмя се.

— Напомняш ми Ахмозе, Ая. Тя все ме обвинява, че знам повече, отколкото споделям. — Махна с ръка. — Сякаш съм фокусник, който си крие номерата в ръкава.

Ая вдигна вежди с чувството, че на този фронт са доста единни с Ахмозе. Мнозина мислеха така за Рабия, защото тя наистина знаеше повече от тях.

— Мислиш ли, че виждам бъдещето? — продължи възрастната жена. — Де да можех! За съжаление нямам подобна дарба. Имам желание обаче да съхраня идеите на меджаите и увереност, че за целта тези храмове трябва да бъдат опазени.

— Храмовете се пазят.

— Не от меджаи. Градът има нужда от своя закрилник. От Сабу и от Байек.

— Е, в момента и двамата не са тук.

Ая разбираше, че е твърде рязка, но прямотата очевидно не смущаваше Рабия. В това отношение приличаше на Ахмозе, а и на самата Ая, пораснала и променена след пътуването.

Рабия кимна замислена.

— Но ще се върнат. Единият или и двамата.

— Защо си толкова сигурна?

— Че Сабу ще се върне? Не съм. Но Байек… О, той ще дойде. Ще дойде, защото ти си тук.

— Примамка съм, така ли?

Разбия разпери нервно ръце.

— Хайде пак! Как е възможно да те задържа тук, дете? Дойде по своя воля. Доволна съм, че ме сравняваш с боговете, но не съм способна да те разигравам като марионетка.

— Само дето се получи така — въздъхна Ая, внезапно усетила да я наляга умора.