Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Като го видях омаломощен до краен предел, в сърцето ми, свито от тревога и за Ая, се надигна ярост, която засенчи всичките ми други чувства. Жажда за мъст. Изгарящо желание да причиня същата болка на този гибелен дух — да сторя на света му същото, каквото той бе сторил на моя.

Татко разбра. От дълбините на поражението видя какво става и реагира точно когато се хвърлих напред в необмислена атака, която неизбежно щеше да завърши с моята смърт. Със стенание и сетни сили се метна на една страна и ме запрати във водата. Размахал ръце, пльоснах в реката, потънах, после изплувах на повърхността, опитвайки се да поема глътка въздух.

Течението беше силно, реката — неочаквано дълбока. Вкопчих се в тръстиките, за да не ме отнесе, но те останаха в ръката ми. Посегнах пак, сграбчих цял наръч и поне за момент намерих опора. Усетих как ми причернява, все едно облак затулва мозъка ми; непоносима болка лумна от раната ми. Вдигнах поглед към брега, където убиецът стоеше над татко. Видях сабята му да проблясва, видях го да я вдига и да я сваля, приковавайки баща ми в земята.

После мракът ме погълна. Пръстите ми, вкопчени в тръстиките, се отпуснаха и водата ме отнесе. Отплувах, оставяйки зад себе си всичко, което съм бил.

Последната гледка, която видях, бе кръвта ми, оцветила водата. Последната ми мисъл бе за бащата, когото току-що бях започнал истински да опознавам.

Ая не искаше да се връща през деня, когато ще е под бдителния поглед на всеки обитател на Сива, излязъл из улиците по свои дела. Затова не беше съвпадение, че зърна по мръкнало града, който не беше виждала сякаш от цял живот.

И все пак, разбира се, нищо не се беше променило. Яхнала коня, тя почти се усмихна при тази мисъл. Навсякъде другаде Египет се променяше; всъщност разговорите им с Байек винаги опираха до тези промени. Сива обаче им устояваше. Пред очите й се стелеше оазисът, луната се поклащаше като сребърен печат върху водата. Отвъд се издигаше самият град — крепостта, храмовете, спомените…

Това място съществуваше в миналото й, неотменимо свързано с Байек и леля й Херит; беше и място, свързано с бъдеще, което сега сърцето й знаеше, че не е за нея. Все пак може би щеше да поостане тук. Би останала с Байек. Но завинаги? Не.

Сива бе тиха и сънена, докато Ая прекосяваше улиците към дома. Неволно вдигна поглед към къщата, където някога живееше Байек. Замисли се за майка му и си напомни, че ще трябва да я посети. Щеше да се отбие и при Рабия. Интересна среща й предстоеше.

Единственият звук в мрака бе тропотът на копитата на коня й. Когато спря пред стария си дом, дъхът й секна — наистина бе тук, бе стигнала до края на пътуването. Остана на седлото да се овладее и да се съвземе от обзелите я носталгични спомени. И от тревогата, че може би е твърде късно да види леля си.

Изтощението я връхлетя, усети как раменете й се отпускат, главата й клюмна напред, плитките закриха лицето й.

Вдъхна си сили и решимост обаче; каза си, че трябва да го направо, трябва да влезе вътре.

Вдиша с пълни гърди, слезе от коня, преметна кожената си торба през рамо и тръгна към вратата.

Нещо се бе променило. Усети го веднага.

Цветята, да. Леля й винаги подреждаше цветя отпред. Всъщност представата как Херит се връща от пазара с кошница цветя и плодове бе толкова позната на Ая, че когато се обърна и погледна към улицата, сякаш фигурата на леля й бе отпечатана върху пейзажа дори сега, по тъмно.

Ала нямаше цветя пред входа. Къщата изглеждаше позапусната. Винаги ли е било така, или само във въображението й е била изрядно боядисана и украсена с ярки цветя всеки ден? Тя протегна ръка и излющи с нокът люспица боя. Запита се дали паметта й погажда номера.

Другото бе миризмата. Не беше нито спомен, нито повей от детството. Беше…

Богове, какво бе това? Ая побутна вратата и влезе в стария си дом. Миризмата я лъхна отвътре и я принуди да закрие с длан устата си и инстинктивно да посегне към шала, преди да си спомни, че го е дала на Бион край кладенеца.

Натрапчивата миризма пропъди мисълта за странната среща. Едва дишайки, Ая пристъпи напред предпазливо и безшумно. В стаята мъждукаха кандилници. Нишки мазен гнусен пушек се виеха към тавана. Иначе къщата изглеждаше пуста.

Изгаси кандилниците, опитвайки се да съвмести наличието им с отсъствието на леля й — защо ще горят, ако Херит е мъртва? — и да потуши тревогата. Преди време би се спуснала на улицата и би заудряла по най-близката врата. Щеше да се разкрещи като паникьосана глупачка, настоявайки да разбере къде е леля й Херит. И клюката, о, клюката щеше да се разнесе като пожар. „Видяхте ли Ая, момичето на Херит? Върна се и разлая кучетата.“