Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Ая поклати глава и залитна леко, все още замаяна от пътуването и зловонието. Нефру й протегна ръка с лека усмивка.

— Първо плачеш, после командваш. Няма съмнение, че си се върнала при нас.

Когато Херит се събуди на другата сутрин, пак имаше прегръдки и сълзи. Ая повтори историята, която бе разказала на приятелката й, после изпрати Нефру за провизии (с пълното съзнание, че новината за пристигането й скоро ще се разнесе по улиците на Сива — Нефру много обичаше клюките). Херит също усети, че нещата между племенницата й и Байек не вървят гладко, и за втори път Ая потърси утеха — сега в обятията на леля си, която й зашепна успокоително, че всички млади хора драматизират и всичко ще се подреди с разум и с течение на времето. Познатото, вдъхващо сигурност присъствие на Херит пренесе Ая в детството, непомрачено от убийци и древни идеологии.

Реши, че предпочита да е там. В момента миналото й харесваше повече от настоящето.

Не след дълго Нефру се върна и влезе в стаята, където Херит лежеше на рогозка под грижите на Ая. Завесите, закриващи прозорците, бяха отдръпнати — чудно как биха избягали демоните през тях? — и свежият въздух прочистваше вонята на билковите масла, препоръчани от лекаря.

— Но ти вече изглеждаш по-добре! — възкликна Нефру. — Ти обаче ми се виждаш бледичка, дете — обърна се тя към Ая. Хубави съвети ни даваш, но явно и ти трябва да се погрижиш за себе си.

Вярно беше. В пустинята Ая се чувстваше зле. Махна пренебрежително с ръка да разсее притесненията на Нефру, но наистина й се повдигаше — отдаде го на ужасните масла.

„От миризмата е — каза си, — а и от нерви.“ Разчиташе умението на Нефру да клюкарства да смекчи удара от завръщането й в Сива; вече можеше по-спокойно да излезе навън. Това обаче означаваше, че Ахмозе, майката на Байек, ще очаква посещение, а отлагането щеше да се сметне за неуважение. Колкото по-скоро я посети, толкова по-добре. А най-добре — още тази сутрин.

И така Ая напусна сравнително безопасното си убежище в къщата на Нефру и тръгна по улиците на Сива.

Градът, окъпан в слънчева светлина, изобщо не я успокои. Не й убягна, разбира се, и фактът, че хората буквално се спират да я зяпат. После пред нея изникна приятелят й от детството Хепзефа.

Широката му усмивка и разтворените за прегръдка ръце й напомниха за Байек. Непосилният спомен за малко да помрачи срещата, ала двамата се прегърнаха и тя отново запреглъща сълзи — този път радостни.

Разказа историята на стария си приятел — с обещание за повече подробности по-късно.

— Нещо ново в Сива? — попита тя и Хепзефа сви рамене и се засмя, сякаш да каже: „Нищо особено, животът продължава.“

Ая посочи с брадичка къщата — разположена в края на улицата като бърлога на лъвица — накъдето се беше запътила.

— Как е тя, знаеш ли?

— Ахмозе ли? Както винаги — отговори Хепзефа. — Поставя те набързо на мястото ти, после се оттегля в свой свят. Ако й носиш добри новини, всичко ще е наред.

Ая не беше сигурна, че носи приятни вести.

С обещание да се видят пак Ая продължи по пътеката към къщата на Байек.

Странно — докато навсякъде другаде Сива бе хранилище на спомени, тук те липсваха. Сабу не одобряваше приятелството им с Байек и тя рядко идваше пред къщата му. Мярваше се, колкото да подсвирне познатия сигнал и Байек обикновено излизаше веднага. Ахмозе обаче не проявяваше враждебност към нея, напомни си Ая. Почти винаги й махваше с усмивка, ако се случеше да я забележи.

Сега обаче Ая се готвеше за нещо, което никога не беше правила — да почука на вратата на къщата на Байек.

— Влез! — подвикна глас отвътре. — Чудех се кога най-сетне ще дойдеш.

Ая събра кураж, прекрачи прага и я видя — Ахмозе седеше пред нея с изправен гръб и свити устни. Младата жена се учуди колко непроменена изглежда — както Херит и Нефру, — сякаш времето я подминава.

— Не ги доведе значи? — рече Ахмозе, без да я покани да седне. Изгледа посетителката от глава до пети, дружелюбно, ала без гостоприемство.

— Не можах — каза Ая.

Новината, разбира се, не беше новина. Ала навярно Ахмозе е искала все пак да я чуе от нейната уста.

— Как са те? — попита тя.

— Добре са. Както винаги.

Ахмозе изпуфтя.

— Нима? Не искам да слушам празни приказки. Като ми казваш нещо, което мислиш, че искам да чуя, всъщност ми казваш точно каквото не искам да чуя. По-добре говори истината.

Застанала права пред възрастната жена, Ая се почуди какво да каже и как да реагира. Помнеше колко е властна Ахмозе, но не помнеше да е била толкова пряма, и за момент изгуби дар-слово. Ахмозе беше права обаче. Едва сега Ая си даде сметка, че не постъпва справедливо към жената, изстрадала дълга раздяла със семейството си.