Оливер Боуден: Произход. Пустинна клетва

Бион седна до Сабу, решил да дочака смъртта му в знак на уважение, преди да се погрижи за своите рани.

Меджаят най-сетне трепна с клепки за последен път, сетният му дъх се изтръгна с тиха въздишка и главата му клюмна настрани.

Бион взе сабята си и остави мъртвия на лешоядите. Превърза раните си, яхна отново коня и пое към Сива.

Дълго ли се носих по реката? Не знаех. В какво състояние съм бил, когато мъжът и жената са ме извадили от водата? Нямах представа. Знаех само, че лежа върху спална рогозка, ала подът под мен не беше стабилен, все едно… Да, движеше се.

Последваха минути на объркване, после палеща болка в ръката и корема; всеки жесток спазъм ми напомняше острието му, проблясващо на слънцето. Спомних си почернените му с катран очи, мъртви; белезите по лицето, които лъщяха като бели червеи. Спомних си червения шал и се опитах да се изправя, ала болката ме повали назад.

Мисълта за Ая остана с мен, вдълбана в дъното на черепа ми, докато се борех със замайването, което замъгляваше ума ми и ми пречеше да разбера къде съм. После със закъснение, изпълнило ме с разкаяние, си спомних татко. Видях отново картината, последвала ме в речния бързей, който ме отнесе далеч от битката — вдигнатата сабя просиява почти красиво под слънцето, спуска се и се забива в гърдите на баща ми.

Къде ли беше медальонът му? Нямах представа, но едва ли имаше значение. Ако не грешах, бях последният меджай. От мен зависеше по-нататъшният път на меджаите. Дори в сломяващата скръб тази отрезвяваща мисъл ме накара да се окопитя.

След известно време долових присъствие в… не бих го нарекъл помещение, по-скоро пространство. Както и да е, осъзнах, че не съм сам. Надигнах глава и различих фигура на мъж.

— Добре дошъл — поздрави ме той.

Пристъпи в светлината и за мое облекчение не беше убиецът на татко. Беше много, много по-стар и стоеше леко приклекнал — нещо обичайно, предполагам, когато живееш в лодка. Носеше бяла туника, косата му бе отметната назад с лента през челото. Вляво от него стоеше жена с угрижено изражение — правилно предположих, че му е съпруга. Сръга го с лакът и той пристъпи напред и се представи — казвал се Нехи, а жена му — Ана; били собственици на лодката, където се намирам, с нея ловели риба и пренасяли стоки по реката.

— По-добре ли се чувствате? — попита жената; гласът й — както на съпруга й — прозвуча кротко и предразполагащо. Напомни ми моята майка в най-грижовните й моменти и при тази мисъл ме прониза носталгия, по-остра и по-непоносима от болката, която ми причиняваха раните.

— Къде съм? — попитах.

Обясниха ми, че плават на север — за мен това, разбира се, бе пътят към дома.

— Когато те извадихме от водата, млади човече, изглеждаше като воин след тежка битка — добави Нехи.

— Мислехме, че ще умреш — додаде Ана.

— Грижихме се за теб доколкото ни стигат силите — каза Нехи и бързо уточни: — Не че ни дължиш нещо в отплата, в никакъв случай.

— Благодаря ви от все сърце.

После дойде въпросът откога съм тук. Те се спогледаха и свиха рамене.

— От четири нощи — отговори Нехи.

Замислих се. Това означаваше, че убиецът има четири нощи преднина.

— Съгласни ли сте да ме заведете на север? — попитах.

— Къде по-точно?

— В родния ми град. Там е жената, която обичам. — Замълчах; не исках да ги излагам на опасност, споменавайки меджаите. — И моят живот.

Надявах се двете да не се изключват взаимно. Бях сигурен обаче, че трябва да се върна в Сива.

— Исках просто да ти върна шала — рече Бион, когато Ая се събуди и го видя, надвесен над нея. — Ти падна.

Трябваше й малко време да надмогне тревогата, че мъжът е влязъл в къщата й без покана — предпазливост, каквато всяка жена би проявила. За щастие от странната миризма не бе останал и помен; спомняше си я обаче.

— Съседката ти каза, че скоро ще се върнеш — обясни мъжът. — Любезно ми предложи да те изчакам тук.

Ая се изправи бавно и провери дали краката я държат — не искаше да се чувства в неизгодно положение.

— Леля ми… — подхвана тя.

— Да. — Той кимна с разбиране. — Говорих с Нефру. — Усмихна се бегло, ала очите му не се промениха. — Споменах й за срещата ни в оазиса. Тя ми разказа всичко.

Ая се усмихна предпазливо, прикривайки смущението в душата си.

Защо? Защо не й беше приятно присъствието на този мъж? Уместен въпрос, на който не намираше основателен отговор. Все пак знаеше, че няма причина да се бои от него. От друга страна, може би имаше, защото у него определено имаше нещо. Нещо, което я изпълваше с подозрения. Питаше се дали конекрадците в оазиса са я открили, поощрени от някого. Някой, който я е проследил дотам. И после до Сива.