Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Дойде време обаче да си тръгна. Щяха да ми липсват, но бях нетърпелив да поема на път. Сбогувах се с тях, благодарих им за грижите, възстановили здравето ми, и ги уверих, че в Сива винаги ще има място за тях — трябва само да попитат за мен, закрилника на града.

— Надяваме се да видим Ая, за която слушахме толкова — рече Ана.

— Да — казах, стараейки се лицето ми да не издаде страха, че Ая може да е станала жертва на убиеца.

От местен керван спазарих кон, разплащайки се с последните монети от кесията ми. Когато поех през пустинята, мислите ми се върнаха към убиеца, който носеше нейния шал. Мислите ми бяха мрачни. Тормозеха ме нощем. Убил ли е Ая?

В крайпътно селище попитах търговец:

— Тук ли си отдавна?

— Денем и нощем от седем лета.

— Сигурно виждаш кой минава оттук.

— Да.

— Да си виждал момиче, жена? Пътувала много дни. Косата й е вързана на плитки, през колана й са провесени шалове, носи защитни гривни на китките си, много е красива.

— О, да, видях такова момиче. Купи хляб от мен.

— Спомена ли, че пътува към Сива.

— Да.

Обнадежден, понечих да тръгна, но инстинктът ме накара да се обърна.

— Може ли да попитам за още някого?

Описах убиеца. По гърба ми пропълзя студ, когато търговецът ми каза, че такъв мъж е минал през селището, също на път за Сива. С удвоени сили препуснах с коня да стигна по-бързо до дома.

Бион се беше върнал. Сега седеше с кръстосани крака върху рогозка на пода и държеше в скута си чаша с вино. До него стоеше чиния с трохи от хляб. Ая го бе наблюдавала как се храни — съсредоточен, свел глава; навици, реши тя, резултат от дългия живот, прекаран във войската или в скиталчество.

Знаеше много малко за странника с белязано лице, който й гостуваше. Той изглежда бе научил всичко за нея, без да даде нищо в замяна. Това само по себе си й говореше много. Вече бе сигурна, че той е убиецът. Беше я открил и сега дебнеше Байек.

Тя взе чинията на госта и доля вино в чашата му. После сложи ниско столче в другия край на стаята, за да остави разстояние помежду им, седна и попита:

— Е? Разкажи ми историята си. Защо нямаш дом?

Въпрос, какъвто би задала всяка любопитна млада жена от градец като Сива. Навиците на вечно жадната за клюки Нефру щяха да й послужат като прикритие, под което да наблюдава зорко събеседника си.

— Кой знае? Дългите години в царската гвардия, предполагам. Като млад живеех и работех в Александрия, защитавах богатите и могъщите.

Ая се пооживи при споменаването на великия град.

— Родителите ми живеят там, в Александрия — каза тя и остави радостта от мисълта за тях да отмие стаената тревога. — Прекарах първите си години там, преди да дойда при леля.

„Но ти сигурно го знаеш“ — рече си. И наистина той кимна — по-скоро потвърждавайки известен факт, отколкото нехайно, като човек, чул нещо ново.

— Някой ден искам да се върна там — добави тя.

Той не продума. Не задълбочи темата с въпроси.

— Е, аз пък не искам — отвърна. — Доволен съм, че този живот е зад гърба ми.

— Различни сме, ти и аз — отбеляза Ая и невъзмутимото му изражение я удиви, защото забележката й несъмнено бе прекосила опасна граница.

— Различни сме наистина. Освен в едно важно отношение.

— Така ли? Какво е то? — попита предпазливо тя.

Не й хареса изразът, който зърна в очите му. Сякаш зад тях се разстилаше пустота. Празно пространство.

— Помниш ли как през онзи ден в оазиса ме похвали какъв умел стрелец съм и посочи, че лъкът ми изглежда нов?

— Да.

— Излъгах, че съм бил най-добрият стрелец в отряда.

Очите й се стрелнаха към вратата. Почуди се дали да хукне натам, преди той да я спре.

— Въпросът, предполагам, е защо си решил да излъжеш? — попита тя.

Той прехапа устни.

— Не бях добър стрелец. Командирът ми, Рая, често ми се присмиваше.

— Срамуваше ли се?

— Не е нещо, с което един мечоносец би се гордял.

Сърцето й се сви — той знаеше, че тя знае. Сега думите им бяха ножове и всеки момент можеше да се пролее кръв. Все пак Ая не трепна. Ако искаше да я нарани, вече щеше да го е сторил.

Беше схванала правилно. Пазеше я като примамка.

— Точно затова, мисля — продължи той, — от смущение, суета, не разкрих истината.

— Няма нищо срамно в това — каза тя, все още двоумейки се накъде водят думите му.

Всъщност нямаше значение. Стига да говори, няма да се опита да я убие. Ако говори, някой отвън би могъл да го чуе и да разбере.

— Никой не би те съдил, камо ли аз. Появата ти тогава бе добре дошла за мен.