Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Прибрах го в кожената кесия при перата, които още държах там, и при другите дребни сувенири от странстването.

Вдигнах глава и понечих да заговоря, ала видях как татко се напрегна, озърна се и вдиша дълбоко, сякаш души.

Очите му се разшириха. Устата му зяпна. Въздухът сякаш изпращя.

— Той е тук — каза баща ми.

В следващия миг се случиха две неща — изсвистя стрела и татко ме събори на земята. Претърколихме се като чували с жито от другата страна на хълма. Видях ярка кръв и разбрах, че е улучен в рамото — дръжката на стрелата се бе пречупила при падането.

В подножието на хълма татко стисна зъби, дръпна стрелата и се опита да я извади. Отпусна ръка с болезнен стон.

— Назъбил е острието — рече с разкривено лице, но в очите му съзрях нещо, което бях виждал само два пъти преди — в нощта, когато Мена нахлу в дома ни, и в нощта, когато преследвахме убиеца из Елефантина. В очите му се четеше вълнение. За това се бе подготвял. Моментът за действие бе настъпил, заличавайки страховете и тревогите му.

— Явно нашият човек се е научил да стреля с лък. Миризмата му обаче не се е променила — отбеляза татко.

— Надуши ли го?

Татко ме потупа по рамото.

— Ето защо трябва да учиш още, докато станеш кален меджай, Байек — усмихна се той, очевидно открил твърда почва под нозете си в опасността.

— Можеш ли да се движиш? — попитах припряно, наясно, че нападателят ще побърза да се възползва от предимството си.

— Мога да вървя, да тичам и да въртя сабя.

Татко посочи към лагера — два заслона върху колове, не съвсем уютен дом. Вътре обаче бяха лъковете ни.

Още не бях се научил да долавям по вятъра миризмата на наближаващ враг, но умението ми да стрелям с лък се бе подобрило значително. Притежавах вроден усет — бях точен почти колкото татко, вероятно дори по-точен. Заедно бяхме повече от равностойни противници на убиеца.

— Хайде! Да се доберем дотам, преди той да заобиколи.

Хукнахме към заслоните, където ни очакваха най-ценните трофеи — лъковете и колчаните със стрели. Идилична сцена. Четири коня, пасящи край бивака, където тревата растеше тучна върху тлъстата почва край брега, който се спускаше стръмно към реката.

Оставаше само да стигнем навреме до лъковете.

Ала не успяхме. Чухме тропот на приближаващи копита, извърнах се назад и видях убиеца.

Мъжът, преследвал ни години наред, препускаше към нас, вдигнал лъка с цялата стабилна увереност на най-добрите нубийски стрелци. Мисълта, че през всичките тези години е бил по дирите ни; че татко е бил прав, а Ая — не, ме вледени.

Мъжът беше метнал шала си върху главата като качулка. Клепките му бяха почернени с катран; обветреното лице бе осеяно с белези, очите бяха зорки и непоколебими. Осъзнах, че съм свикнал да виждам такъв поглед — всеки ден, докато тренирах, се взирах в такива очи.

После видях друго — около китката на убиеца бе завързан червен шал. Познах го.

Принадлежеше на Ая.

Нямах време да реагирам. Убиецът пусна стрелата.

— Татко! — изкрещях и може би предупреждението ми бе достатъчно да му спаси живота, защото той отскочи рязко наляво и вместо в тялото, стрелата се заби отново в рамото му, поваляйки го на земята.

Богове! В тялото му вече имаше две стрели. Пролазих бързо до него и видях, че кръвта се оттича от лицето му. Туниката му беше почервеняла отпред и отзад. В онзи момент си помислих, че татко може би е срещнал равностоен боец; при тази мисъл ме обзе ужас и отми цялата ми младежка самонадеяност и увереност, оставяйки само покруса.

Коленичил, видях как ездачът спира жребеца до ръба на реката и зарежда лъка с нова стрела. Грабнах ножа, купен преди цяла вечност от Завти, изправих се и го хвърлих. Най-доброто ми хвърляне и при тези обстоятелства — почти ненадминато. Изненадах убиеца. Острието се заби в шала, преметнат през хълбока му, и успя да го събори от коня.

Татко се изправи бавно на колене, после на крака. Улових го за ръка и го повлякох с мен. Извадих сабята и се насочих към другия край на поляната, където убиецът се бе строполил на земята близо до лагера ни. Той вдигна поглед, видя ни и изтръгна ножа от хълбока си. Отметна шала и стана.

Видях белезите му. Видях оголените му зъби, студените, безчувствени очи. По вдигнатата му сабя пробяга светлина. Зад него реката бълбукаше и се пенеше. Шалът, който познавах толкова добре, се развяваше около китката му.

— Смел меджай — рече той; у всекиго би проличало злорадство, ала очите на този мъж бяха изпълнени с празнота.