Джесика Кори: Произход

Става време за урока с чичо Антонио. Бързо напръсквам орхидеите с разреден разтвор от калий, калций и азот, после грабвам чантата с учебниците и тръгвам по коридора, като в движение прибирам косата си на опашка. Гладка е като вода в ръцете ми. Имам правата тъмна коса на майка си, макар че тя подстригва своята късо. Спирам пред кухнята, хващам се за рамката на вратата, залюлявам се и влизам вътре със скок. Майка ми седи на кухненската маса и прави изчисления.

— Имам урок при чичо Антонио.

Тя вдига очи. За един кратък момент виждам как по лицето й преминава гняв, а после чертите й се изглаждат и възвръща обичайното си самообладание. Не й обръщам внимание — тя винаги се ядосва, когато я прекъсвам.

— Не забравяй, че имаш месечен ЯМР с Паоло този следобед.

Накланям глава на една страна и се мръщя.

— Да забравя? Аз?

Тя или чичо Антонио могат да забравят, но не и аз. Аз никога не забравям нищо.

— Да — казва тя и ме оглежда от глава до пети. — Точно така. Ти си перфектна .

Махвам й с ръка, излизам и усещам внезапна студенина над носа си, точно между очите. От всички в Литъл Кейм майка ми е единствената, която никога не се усмихва, когато казва това.

По-късно, след уроците и ядрено-магнитния резонанс, който не показва нищо ново, седя в менажерията и разресвам козината на Алай. Алармите се включват. Алай е деветдесет килограмов ягуар, който чичо Паоло ми подари на деветия ми рожден ден — тогава Алай беше само кутре. Той мрази всички в Литъл Кейм освен мен, чичо Антонио и готвача Жак, който всяка сутрин му носи бисквити. Алай е луд по тях.

Алармите изсвирват на два пъти. Маймуните зад мен им отговарят с крясъци. Те обичат да си мислят, че управляват менажерията, но нямам намерение да ги търпя.

— О, млъкнете, глупчовци! — скарвам им се, ставам от пода и размахвам към тях четката на Алай. Мърморко, огромна оранжева маймуна ревач, се втренчва в мен и надава противен рев. Маймуните ревачи ме плашеха, когато бях малка, но сега само завъртам очи.

— Хайде, Алай — казвам и тръгвам към вратата. Менажерията е дълга и ниска циментова сграда с мръсни подове и широки прозорци във всяка клетка. Повечето животни са тук за експерименти — което означава, че имаме няколко безсмъртни обитатели, — но е забранено Алай да се използва за каквито и да било опити. Той е изцяло мой.

Тежката метална врата се затваря зад мен и аз побягвам. Алай ме следва с дълги скокове по петите, големите му лапи са безшумни. Трябва да обиколя по-голямата част от Литъл Кейм, преди да стигна до портата. Сърцето ми препуска не от бягането, а от вълнение. Две аларми означават, че са дошли провизиите.

Получаваме доставки само веднъж на няколко месеца и пристигането им винаги е голямо събитие. Чичо Тимоти, едър мускулест мъж с кожа по-тъмна от обсидиан, отговаря за пътуването през джунглата до Литъл Мисисипи, най-близката река до Литъл Кейм. Не знам какво има след нея, но трябва да е дълго пътуване, защото всяка доставка му отнема около два месеца. Веднъж помолих чичо Паоло да ми покаже карта с маршрута на чичо Тимоти, но той ми каза никога повече да не задавам този въпрос — нито на него, нито на някой друг.

Портата е единственият вход или изход от нашия комплекс и сега се разтваря, за да пропусне камионите. Те са три — огромни, гневно ръмжащи, покрити с платнища, с кални колела. С грохот и бълващи пушек, те навлизат по широкия черен път пред трапезарията и спират с поклащане. Чичо Тимоти изскача от първия камион, а плешивата му глава блести от пот. Завързал е носна кърпа около устата и носа си и когато дотичвам, той я сваля и се усмихва. Има най-белите зъби, които съм виждала.

— Здравей, малка госпожице. Дойде да дадеш прегръдка на чичо Ти, нали? — той разперва ръце, но аз сбръчквам нос и се извъртам настрани. Мирише като Мърморко.

— Отвратителен си! Какво донесе? Къде беше? — Изтичвам зад камиона и се покатервам на бронята, за да надникна вътре. — Търгува ли с туземците?

Откакто чух за първи път за обитателите на джунглата, които чичо Тимоти нарича „туземци“, много искам да видя някой от тях. Досега не съм имала възможност, тъй като той обикновено ходи до селото им, когато има нужда да изтъргува пресни плодове. Учените често го придружават, за да ги разпитат как да използват определени растения за лекарства.

— Слез оттам, Пиа! — вика майка ми. Тя е сред тълпата от хора, която се събира около камионите. Всички изглеждат развълнувани, защото дните на доставките са единственият ни контакт с външния свят.