Кейт Тиърнан - Вечен живот

книга първа от поредицата "Безсмъртна любима"

Снощи целият ми свят се срина. Вече не знам какво да правя, трябва да избягам.

Случвало ли ви се е да си живеете живота, да живеете в собствената си реалност и в един момент да се случи нещо, което да раздере личния ви свят през средата. Виждате нещо или чувате нещо и внезапно всичко, което сте, всичко, което правите, се разбива на хиляди късове остро, горчиво осъзнаване.

Снощи с мен се случи точно това.

Бях в Лондон. Бях с приятели, както обикновено. Купонясвахме, както обикновено.

Боз се приведе напред и ръгна таксиджията в рамото.

— Не, не, завий тук! — извика той. — Тук!

Таксиджията, чиито едри, широки рамене едва се побираха в суичъра и карираната му жилетка, хвърли на Боз поглед, който би накарал всеки нормален човек да си седне на мястото и да не си отваря повече устата.

Боз обаче не беше нормален човек: той беше по-красив от повечето хора, по-забавен от повечето хора и Бог ми е свидетел, по-тъп от повечето хора. Току-що се бяхме измъкнали от една дискотека, в която внезапно се бе развихрил бой с ножове. Две откачени момичета си дърпаха косите и си крещяха като продавачки на пазара, а после една от тях извади нож. Моите хора бяха пожелали да останем, за да гледаме шоуто — те обожаваха подобни неща — но… е, знаете как е, ако си виждал един бой с ножове, значи си ги виждал всичките. Завлякох ги навън в нощта и извадихме късмет да си хванем такси, преди да изтрезнеем заради студа.

— Тук! Точно тук между сградите, добри ми човече! — провикна се отново Боз, с което си спечели изпепеляващ поглед. В моменти като този бях благодарна за строгия контрол над притежанието на огнестрелни оръжия в добрата стара Англия.

— Добри ми човече? — изкикоти се Сисили до мен. Шестимата се бяхме наблъскали на задната седалка. Можехме да се съберем и повече, но бяхме установили, че шестима пияни безсмъртни е максималната бройка, която задната седалка на едно лондонско такси можеше да поеме, при това само ако никой не се издрайфаше.

— Да, Джийвс — продължи весело Сисили, — спри тук.

Таксиджията стовари крака си върху спирачката и всички ние полетяхме напред. Боз и Кейти удариха главите си в стъклото, което ни отделяше от шофьора. Стратън, Иносенсио и аз бяхме изстреляни от седалката и се стоварихме под формата на не особено изящна кикотеща се купчина върху мръсния под на таксито.

— Хей! — възкликна Боз, потривайки челото си.

Иносенсио ме откри под плетеницата от ръце и крака.

— Добре ли си, Нас?

Кимнах, без да спирам да се хиля.

— Махайте се от таксито ми, дяволите да ви вземат! — кресна ядно шофьорът. Той изскочи навън и отвори нашата врата. Гърбът ми беше облегнат на нея, така че миг по-късно паднах в канавката и ударих главата си в каменния бордюр.

— Ау! — отроних. Канавката бе мокра, което беше съвсем естествено, защото валеше. Болката, студът и влагата едва успяваха да проникнат през сетивата ми — като изключим боя с ножове, всичките ни останали занимания за вечерта включваха здраво напиване и алкохолът ме беше обвил в топличък пашкул на замъглено благоденствие.

— Вън! — изкрещя отново таксиджията, докато ме хващаше за раменете, издърпвайки ме встрани от пътя си. Тръшна ме върху тротора и се пресегна за Инси.

Гневът и осъзнаването на това какво точно се случва започнаха да се пробиват път към съзнанието ми. Намръщих се, разтрих рамене и се надигнах до седнало положение. Намирахме се на няколко блока от „Подземието“, поредния ужасяващо долнопробен подземен бар, в който обичахме да висим. Улицата беше мрачна, а заради празните места, разделящи занемарените изоставени сгради, околността изглеждаше като челюст с изпопадали зъби.

— Разбрах намека, сега си разкарай ръцете от мен! — изсумтя Иносенсио, докато се приземяваше на тротоара до мен. Лицето му беше вледенено от гняв и подсказваше, че е далеч по-трезвен, отколкото го мислех.

— Отрепки такива! — изръмжа таксиджията. — Не искам такива като вас в таксито си! Богати хлапета, които си мислят, че са нещо повече от всички останали!