Кейт Тиърнан - Вечен живот

Знаех, че ще стане много лошо, ако се опитам да седна, така че се надигнах много бавно, помествайки тялото си част по част. Оставих главата си за последно и я вдигнах внимателно на няколко инча от леглото. Избелелите жълти рози върху голия дюшек бавно придобиха очертания. Дюшек, без чаршафи. Прозорец със светлина. Боядисани в черно тухлени стени, като на фабрика или нещо подобно.

Извърнах бавно глава и видях друго спящо тяло, някакъв тип с рошава зелена коса, дебел сребърен ланец на врата и татуировка на виещ се дракон, заемаща по-голямата част от гърба му. Уф… Джеф? Джейсън? Джак? Почти бях сигурна, че е нещо, започващо с Дж .

Няколко минути по-късно успях да се добера до полуизправено положение, което незабавно накара стомаха ми да се разбунтува, подтикнат от опита на тялото да се отърве от токсините, които бях погълнала предишната нощ.

Не успях да се добера до тоалетната. Ще ме извиняваш, Джеф.

Чувствах се празна, треперех и ми се щеше безсмъртието да не беше чак толкова буквално. Видях, че все още съм напълно облечена, което означаваше, че Дж-някой-си или аз или пък и двамата сме били прекалено пияни, за да задълбочим нашето… опознаване снощи. Няма лошо. Инстинктивно вдигнах ръка към шала си и открих, че все още е вързан здраво около шията ми. Отпуснах се за момент, после си спомних как снощи Инси бе стоял над мен, задавайки ми въпроси за белега на врата ми. Не можех да повярвам, че това се беше случило през същата нощ, когато бе осакатил таксиджията. Преглътнах, намръщих се и реших, че ще мисля за тези неща по-късно.

Коженото ми яке и един от прекрасните ми зелени ботуши от змийска кожа на висок ток необяснимо липсваха, така че взех ботуша, който успях да открия, и се измъкнах тихичко. Не че и земетресение би могло да събуди Джей в момента. Поне бях сравнително убедена, че все още е жив — гърдите му изглежда се движеха. Имах смътен спомен, че бях изпила две питиета, сервирани върху същите тези гърди.

Прекрачих още няколко спящи тела по пътя си навън. Това беше голям немебелиран склад, най-вероятно някъде из покрайнините на града. Чувствах рамото и задника си натъртени, а всички мускули ме боляха, докато куцуках надолу по тухленото стълбище. Навън беше наистина студено, а вятърът гонеше боклуците по пустата улица.

Е, поне не вали, помислих си и тогава всичко нахлу отново в главата ми, колкото и да не ми се искаше: предишната нощ, лудото купонясване, дъждът, боят с ножове, падането на тротоара, Инси, който пречупи гръбнака на онзи таксиджия, аз, която почти бях изгубила шала си в клуба, пред очите на всички. Съдържанието на стомаха ми отново се надигна и спрях за момент, вдишвайки дълбоко студения въздух, докато ужасяващите подробности ме завладяваха отново. Откъде Иносенсио беше научил онази магика. Доколкото знаех, той не беше показвал по никакъв начин, че знае подобни неща, а и през последния век, в който движехме заедно, не го бях виждала да прави нещо особено, със сигурност не и нещо толкова голямо, толкова мрачно. Нито един от приятелския ни кръг не бе демонстрирал особени умения в магиката. Облегнах се на осеяната с графити стена на склада и натиках босия си крак в единствения останал ми ботуш.

Студеният въздух изпълни носа ми и го накара да протече. Тази утрин внезапно ми се стори кошмарно ясна, кошмарно ярка. Инси беше направил нещо ужасно снощи с могъщо заклинание, което се бе появило сякаш от нищото. Аз също бях направила нещо не по-малко ужасно, само че не с магика. Бях наблюдавала как Инси счупи гръбнака на онзи тип и след това просто си бях… тръгнала. Бях си тръгнала и бях отишла да танцувам в клуб . Какво ми ставаше? Как можех да направя нещо подобно. Дали някой бе открил таксиджията през нощта? Със сигурност. Нищо че онзи квартал беше почти необитаем. Нищо че беше много късно. И валеше. Въпреки това някой трябва да се е натъкнал на него, да го е отвел в болница. Нали?

На всичкото отгоре Инси действително беше видял белега отзад на врата ми. И беше възможно и да го е запомнил. Каква ирония. Бях прикривала врата си с маниакално старание през последните 449 години и после изведнъж, една нощ, всички тези усилия бяха отишли по дяволите. Дали Инси си даваше сметка за значимостта на това, което беше видял? Как би могъл? Никой не знаеше. Никой, който все още беше между живите. В такъв случай защо се чувствах толкова уплашена?

Всичките тези ужасни трескави мисли ни отвеждат отново към началото:

Снощи целият ми свят се срина. Вече не знам какво да правя, трябва да избягам.