Роджър Зелазни - Вечен лед

В уводните бележки към едноименния разказ от предишния ми сборник, «Варианти на Еднорога», споменах, че той е изграден на основата на едно пътуване из Аляска (през май 1980 г.). Бях разказвал за някои от нещата и събитията и стигнах до написването му. Когато бяхме в Ледниковия залив (и малко преди това, при посещението на ледника Мендънхол оттатък Жюно), усетих първото движение на идея за разказ — нещо свързано с мощта на цялата тази грамада от лед и студ. След месец бях почетен гост на Уестъркон в Лос Анджелис, после посетих за няколко дена роднини на Джуди в Сан Диего, след това шофирах покрай Калифорнийския залив чак до Сан Куентин. Бях взел кола под наем и я зареждах с безоловен бензин. Имах точно половин резервоар, когато спрях на паркинга на хотел «Ел Президенте» в Сан Куентин — голяма, колоритна, внушителна сграда, в която бяхме буквално единствените посетители. Нещо от усещането да си почти сам в стар хотел ми навя идеята за друг разказ и се присъедини към ледника и към разговора за конвенцията за изкуствения интелект, дочут от мене. Смятах да отида по-далече на юг, тъй като пейзажът ми харесваше извънредно много, но разбрах, че не мога да намеря безоловен бензин южно от Енсенада. Тогава започнах да се чудя дали ще мога поне да се върна с това, което ми е останало. (За да намаля напрежението, отговарям: някак си акостирах в града с последната останала ми чашка бензин.) По обратния път си мислех за контраста между Залива и Аляска. Малко след това, за да не забравя тези мисли, прочетох «Забравеният полуостров» на Джоузеф Ууд Кръч и «Да пристигнеш в провинцията» и на Джон Макфий. Всички те ми се въртяха заедно и по-късно, на летището в Лос Анджелис, случайно дочух неприятен спор между мъж и дама, който до известна степен катализира всичко. По време на полета към вкъщи оживяха първите впечатления за главните герои на първия разказ и неговата идея.

През следващите няколко години не написах нито дума.

Понякога на непишещите им е досадно споменаването на подобни неща. Но както казах в увода, обикновено живея с призраци и тяхната компания ми е приятна. Бях прекалено зает, за да напиша разказа, но това нямаше никакво значение. По всяко време нося в себе си голям брой характери и истории, готови да тръгнат, когато имам време и желание. Хубаво е те да се навъртат наоколо. Щом веднъж разказът е написан, те са склонни да си отидат или в най-добрия случай — да ме навестяват твърде рядко.

И така, живях с «Вечен лед» и с героите му няколко години. После един ден времето и желанието пристигнаха заедно и аз започнах да пиша. Преди да свърша, телефонира Джордж Р.Р. Мартин и ми каза, че двамата сме поканени на литературно четене в Таос след седмица-две. Предложението не беше лошо и затова увеличих скоростта на писането. Успях да завърша разказа две нощи преди четенето, тъй като обичам да имам нещо ново за четенията — ако е възможно, разбира се. Не можах да поправя ръкописа си навреме, затова всъщност го редактирах, докато четях. Щом свърших, Джордж весело ми каза, че за него ще получа наградата «Хюго». На другия ден Елън Детлоу, издател на «Омни», се обади по телефона и ми каза:

— Чух, че снощи в Таос сте прочели разказ, наречен «Вечен лед». Искам да го купя.

Започнах да се питам дали името на списанието и не е съкращение от «омнисиънт» (всезнаещ), но се оказа, че била говорила с Джордж същата сутрин по друг въпрос и той се възползвал от случая да похвали разказа. С две думи — продадох разказа на Елън за «Омни» (но поради дълго техническо забавяне той видя бял свят чак през април 1986 г.). Джордж излезе прав за «Хюго» (някой ден трябва да го накарам да ми каже как ги прави тия работи), а тъй като не успях да присъствам на писателската среща през следващата година в Англия, Елън получи наградата вместо мен и Мелинда Снодграс ми я донесе в Ню Мексико.

Благодаря, Джордж. Благодаря, Елън. Благодаря, Мелинда. И на всички вас, буджуми и тюлени.

Високо на западния склон на Килиманджаро има изсъхнал и замръзнал труп на леопард. Един автор непременно трябва да обясни какво прави той там, защото вкочанените леопарди не приказват много.

ЧОВЕКЪТ. Музиката сякаш идва и си отива по собствено желание. Или поне въртенето на копчето на уредбата до леглото никак не влияе на присъствието или отсъствието й. Полупозната далечна мелодия, някак смущаваща. Телефонът звъни и той отговаря. Отсреща няма никой. И пак.