Роджър Зелазни - Вечен лед

Вечният лед. През зимата и пролетта той живее на най-високи обороти. Покрит е с мицели, които се преплитат, провират, докосват, свързват се един с друг в ганглии, протягат се навън, за да проникнат в други системи. Те опасват глобуса, вибрират като колективно подсъзнание през цялата зима. През пролетта от тях поникват стъбла, от които за няколко дена се развиват сиви, приличащи на цветя израстъци. Те после опадват и се показват тъмни шушулки, които се пукат с тих пращящ звук и освобождават облаци от искрящи спори, разнасяни от ветровете навсякъде. Те са изключително твърди, както и мицелите, в които ще се превърнат по-късно.

Лятната топлина накрая си пробива път надолу през леда, нишките изпадат в летаргия и дълго остават неподвижни. Когато студът се завърне, те се събуждат, от спорите прорастват нови нишки, които поправят старите повредени участъци, свързват се отново. Протича ток. Летният живот е като избледняващ сън. Така е протичал животът на Балфрост, откакто свят светува. А после богинята разпореди друго. Зимната кралица простря ръце и настъпи промяна.

СПЯЩИТЕ. Пол си проправя път през снежната вихрушка към административната сграда. Оказва се по-просто, отколкото е очаквал, да убеди Дороти да си отпочине добре за утре, като използва инсталацията за индукция на сън. Той се преструва, че ще използва другата инсталация, и се съпротивлява на приспивното й действие, докато се увери, че тя е заспала и може незабелязано да се измъкне.

Вмъква се в сводестото здание, изминава всички добре познати завои, отправя се надолу по ниска рампа. Стаята не е заключена и е малко студено, но когато влиза в нея, той започва да се поти. Двете студени камери са в действие. Проверява мониторните им системи и взема мерки всичко да бъде наред.

Добре, върви! Сега вземи екипировката. Те няма да я използват.

Той се колебае.

Приближава се и поглежда надолу през зрителните пластинки лицата на спящите. Никаква прилика, слава Богу. Тогава осъзнава, че трепери. Отдръпва се назад, бързо се обръща и хуква към склада.

По-късно с жълта шейна, натоварена със специалната екипировка, той се насочва към вътрешността на полуострова.

Докато кара шейната, снегът престава да вали и вятърът спира. Той се усмихва. Снегът искри и знаците покрай него не му изглеждат чак толкова непознати. Най-после добро предзнаменование.

Тогава нещо пресича пътеката, обръща се, спира и застава с лице към него.

АНДРЮ ОЛДЪН. Андрю Олдън, някога човек със забележителна почтеност и ресурси, на смъртното си легло бе избрал да съществува вечно като компютърна програма; след това омагьосаната сянка на съзнанието му снове и лъкатуши като централна оценъчна програма за действията в големия стражеви компютърплекс в Плейпойнт. И тук той функционира като програма със забележителна почтеност и ресурси. Поддържа града и се бори със стихиите. Не само отговаря на натиска, но и предугажда структурните и функционалните нужди. Като правило предсказва времето. Като професионален войник, какъвто беше някога, е постоянно нащрек — това не е трудно, като се имат предвид ресурсите, до които има достъп. Греши рядко, винаги е компетентен, а понякога блестящ. От време на време негодува от безплътното си състояние. От време на време се чувства самотен.

Този следобед е озадачен от внезапното затихване на бурята, която бе очаквал, и от очарованието на мекото време, последвало този метеорологичен обрат. Изчисленията му бяха точни, но не и времето. Изглежда странно, че това се случва на фона на толкова много други дребни нередности, като необикновено регулиране на леда, гафове в оборудването и особеното поведение на апаратурата в единствената заета стая в хотела — стая, наета от един създаващ проблеми призрак нон грата от миналото.

Така че засега наблюдава. Готов е да се намеси, когато Пол влиза в административната сграда и слиза в бункерите. Но Пол не прави нищо, което би могло да навреди на спящите. Любопитството му нараства, щом Пол измъква екипировката. Продължава да следи. Прави го, защото по негова преценка Пол понася следенето.

Олдън решава да действа само ако открие нещо, което е в разрез с опита му. Изпраща един от подвижните си агрегати да пресрещне Пол, когато той се отправя извън града. Онова се изравнява с него на някакъв завой и се хлъзва на пътеката с един вдигнат израстък.

— Стой! — вика Олдън през говорителя.

Пол натиска спирачките на возилото си и за момент остава загледан в машината. После леко се усмихва.