Роджър Зелазни - Вечен лед

— Допускам, че имаш сериозна причина да се намесваш в свободата на движението на един гост.

— Безопасността ти е на първо място.

— Аз съм в пълна безопасност.

— В момента.

— Какво искаш да кажеш?

— Поведението на времето е повече от необичайно. Сякаш обитаваш спокоен леден остров на дрейф, докато около тебе бушува буря.

— Затова сега ще се възползвам от това, а ако се наложи, ще си понеса последиците по-късно.

— Твоя работа. Исках обаче да си наясно.

— Добре. Вече ме осведоми. Сега се махни от пътя ми.

— Само за момент. Ти си тръгна при доста необикновени обстоятелства последния път, когато беше тук, като наруши договора си.

— Провери си сборника със закони, ако имаш такъв. По кодекс изтече времето, през което мога да бъда преследван за това.

— Има някои неща, за които няма давност.

— Какво искаш да кажеш? Аз представих доклад за онова, което стана тогава.

— Доклад, който не можеше да бъде проверен — това беше добре дошло за теб. Онзи ден ти спореше…

— Ние винаги спорехме. Просто бяхме такива. Ако имаш да кажеш още нещо, казвай.

— Не, нямам какво повече да кажа. Единственото ми намерение е да те предупредя…

— Добре, предупреден съм.

— Да те предупредя за неща, които не са очевидни.

— Не разбирам.

— Не съм сигурен, че сега нещата тук са същите, както когато си тръгна миналата зима.

— Всичко се променя.

— Да. Но не това имам предвид. Напоследък тук се появи нещо особено. Миналото вече не е добър гид за настоящето. Постоянно възникват все повече и повече аномалии. Понякога ми се струва, че светът ме изпитва или си играе с мен.

— Ставаш параноик, Олдън. Стоиш в тази клетка прекалено дълго. Може би е време да приключиш.

— Кучи сине, опитвам се да ти кажа нещо, с което съм се сблъсквал много пъти, и цялата тая гадост започна скоро след като ти си тръгна. Моята човешка част все още има предчувствия и усещам, че тези неща са свързани. Ако знаеш всичко по въпроса и можеш да се справиш, чудесно. Но ако не е така, мисля, че трябва да внимаваш. А още по-добре е да се обърнеш и да си идеш вкъщи.

— Не мога.

— Дори и ако тук има нещо, което ще те улесни — поне за момента?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Напомням ти старата хипотеза на Гая — Лавлок, двайсети век…

— Интелигентност на планетите. Чувал съм за нея. Но никога не съм я срещал.

— Сигурен ли си? Понякога ми се струва, че се сблъсквам с нея.

— Ами ако има нещо тук и то иска ти… ако то те води за носа?

— Това би било мой проблем, не твой.

— Мога да те защитя от това. Върни се в Плейпойнт.

— Не, благодаря. Ще оцелея.

— Ами Дороти?

— Какво Дороти?

— Сама ли ще я оставиш? Може да има нужда от теб?

— Това си е моя работа.

— На последната ти жена не й провървя кой знае колко.

— По дяволите! Махни се от пътя ми или ще те съборя!

Роботът се отмества от пътя. Олдън наблюдава през сензорите си как Пол се отдалечава.

«Много добре. Знаем къде сме, Пол. А ти не си се променил. Това улеснява нещата.»

Сега Олдън фокусира раздвоеното си внимание. Този път върху Дороти. Облечена в отоплявани дрехи. Върви. Приближава се към сградата, от която бе видяла Пол да излиза с возилото си. Викала го бе и го бе ругала, но вятърът беше отнесъл думите й. И тя също се бе преструвала, че спи. Но се канеше да го последва, след като мине известно време. Олдън вижда как тя се препъва и иска да отиде да й помогне, но няма превозно средство подръка. Насочва към нея едно, за да се избягнат бъдещи произшествия.

— Да го вземат дяволите! — мърмори тя и върви по улицата. Снежни панделки се надигат и се въртят пред нея.

— Къде отиваш, Дороти? — пита Олдън през един близък говорител.

Тя спира и се обръща.

— Кой…?

— Андрю Олдън — отговаря той. — Гледам как напредваш.

— Защо? — пита тя.

— Интересува ме твоята безопасност.

— Бурята, за която спомена преди ли?

— Отчасти.

— Вече съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си. Какво имаш предвид с това «отчасти»?

— Движиш се с опасна компания.

— Пол? Как така?

— Веднъж той заведе жена на същото опасно място, към което се е отправил сега. Тя не се върна.

— Той ми го каза. Било е нещастен случай.

— И никакви свидетели.

— За какво намекваш?

— Подозрително е. Това е всичко.

Тя пак продължава към административната сграда. Олдън се прехвърля на друг говорител в самия вход на сградата.

— Не го обвинявам в нищо. Щом си решила да му имаш доверие, чудесно. Но не се доверявай на времето. За теб ще е по-добре да се върнеш в хотела.